Из София - вчера и днес

БЯЛО, БЯЛО, БЯЛО...

2012-02-04T06:55:00.000-08:00

Фотографирането при минус15-20 крие известни рискове: 1) за носа и пръстите на автора, ако вземе да се захласва твърде дълго, и 2) за електрониката на апарата - при неспазване на „техническите правила за безопасност” може да получи „ментални” увреждания... Затова пък упражнението носи радост, кискане, свежест (за по-горещите), наслада, вдъхновение, безтегловност (за лиричните)...
Ето ни в малък, тих парк на столицата около датата 1 февруари 2012 г. Тогава в София беше измерена температура минус 18,8 градуса С, а в страната бяха отбелязани 16 минусови рекорда. Севлиево стана №1 – минус 31, 4 градуса!

Фотографии: GeryPo

1 ФЕВРУАРИ – ДЕН НА ПРИЗНАТЕЛНОСТ И ПОЧИТ КЪМ ЖЕРТВИТЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКИЯ РЕЖИМ

2012-01-31T08:37:00.000-08:00

«България всъщност даде първите жертви в борбата срещу комунизма в периода на съветизация след Втората световна война. Но съкрушителният удар беше толкова жесток, беше толкова брутален, че след това ние не можахме да изживеем своята Пражка пролет, нито дните, каквито имаше Полша със своята «Солидарност».

ПЕТЪР СТОЯНОВ, Президент на България (1997-2002)

ЦАРИЦА ЙОАННА ЗА «МЪЧЕНИЦИТЕ ОТ КЪРВАВИЯ ЧЕТВЪРТЪК»

На архивната фотография:
София, показно развеждане на противници на режима, като врагове на народа - 1946 г.

РАЗСТРЕЛЪТ В НОЩТА НА 1-ВИ

ПРЕСТОЛНАТА СВЕТИНЯ, 1928

2012-01-27T23:24:00.000-08:00

> Възстановяването на църквата „Света София”

От проф. д-р БОГДАН ФИЛОВ
Археолог, Академик, Ректор на
Софийския университет (1931-32),
Министър-председател, Регент...
Разстрелян заедно с още 146 депутати,
политици, интелектуалци, висши офицери
в нощта на 1 Февруари 1945 г.

Църквата Св.София е архитектурен паметник, който представлява голям интерес. По своята форма тази църква е засводена кръстовидна трикорабна куполна базилика с една само апсида и с едно преддверие. Тя е дълга 46,45 м, широка 20,20 м и е построена цяла от тухли, между които хоросанът, смесен с едро счукани керемиди, е слаган в дебели пластове. Следователно църквата показва характерния за ранно- византнйската епоха градеж. Куполът, който има пак характерната за същата епоха плоска форма без барабан, се издига на височина 19,75 м и има диаметър 9 м. Корабите са отделени с масивни четвъртити пиластри, свързани с полукръгли арки.

Църквата Св.София, макар и да показва характерния за ранно- византийската архитектура градеж, не може да бъде означена като византийска постройка. Тя се отличава от същинските византийски църкви, преди всичко по липсата на двете странични апсиди, както и по своя план във вид на латински кръст. Също и други особености в църквата, като липсата на трибуни над страничните кораби, липсата на колони, на капители, изобщо на декоративни елементи, са редица признаци, които не са свойствени на византийските църковни постройки. Следователно произходът на архитектурната форма на църквата Св. София трябва да се търси другаде, вън от Византия, а именно в Мала Азия, дето е била и създадена най-напред кръстовидната куполна базилика.

И наистина, ние намираме в старохристиянската църковна архитектура на Мала Азия всички ония особености, които съставляват отличителния белег и на софийската църква Св.София. Тези особености са: 1) увеличението на апсидата посредством четвъртитото предапсидно пространство; 2) страничните пристройки на фасадата, които излизат вън от общия план на църкаата; 3) разположението на прозорците в групи по две или по три на едно; 4) липсата на трибуни върху страничните кораби и 5) липсата на по-богата вътрешна декорация.

От друга страна църквата Св.София показва и някои твърде характерни аналогии с така наречената романска архитектура в западна Европа. Тъкмо в това се заключава и нейното голямо значение за историята на архитектурата, тъй като тя принадлежи към ония постройки, които се явяват като преходни форми между старохристиянската архитектура на Ориента и романската архитектура на западна Европа.

Руините на църквата «Света София», 1915 г.

Историята на църквата Св.София бе уяснена чрез разкопките, които се предприеха в нейната вътрешност и непосредствената й околност през 1910 и 1911 год. от Българското археологическо дружество в София, със средства, отпуснати от Софийската община. Още в началото на ІV век на мястото на сегашната църква е била построена една малка църквица, чийто под е бил постлан с красиво изработена цветна мозайка, запазена много добре и до днес. Тази църквица е била разрушена, както изглежда, през време на нашествията на вестготите, между 376 и 382 г. Върху нейните развалини, в началото на V век, е била издигната друга по-голяма църква, която е имала също така мозаечен под, значителни остатъци от който бяха намерени през време на разкопките. Обаче и тази църква не е съществувала дълго време: тя е била разрушена вероятно при превземането на София от хуните в 447 год., когато целият град е бил изгорен и опустошен. Сегашната сграда била издигната, както изглежда, в началото на VI век, върху развалините на двете по-стари църкви. През времето от X до XIV век във вътрешността на църквата са били извършени множество погребения, като за тази цел е бил развалян подът на църквата, който се състоял от дебел пласт хоросан и чакъл, покрит отгоре с малки мраморни плочки от различна форма.

След превземането на София от турците в 1386 г. църквата не e била обърната веднага в джамия, макар тя и да е била наскоро отнета от християнското население. Отначало тя служила като склад за оръжие, а после била толкоз изоставена, че през XVI век се е намирала вече в едно твърде плачевно състояние. През това време само нейното преддверие служело на турците като джамия. Види се, че останалата част на църквата тогава ще да е била вече доста разрушена.

Окончателното превръщане на църквата в джамия трябва да се отнесе към 1580 -1600 г., във времето на великия везир Сияуш паша, който е бил по произхождение хърватин. Тогава сградата е била поправена и стегната във всичките й части. През ХVІІ и ХVІІІ век църквата Св.София е била главна джамия в София. Почти всички пътешественици от тая епоха ни дават сведения за нея, като изтъкват нейния хубав вид. Едва от началото на ХІХ век сградата започва наново да се разрушава. Нейната апсида се съборила цяла през време на катастрофалното земетресение на 23 март 1818 г. При следното голямо земетресение в София на 18 септемврий 1858 год. паднала и предната част на сградата заедно съ част от минарето, като затрупала двете момчета на мютевелията Есад ефенди. От това време църквата е била изоставена и почнала наново да се руши. Когато Каниц посетил София през 1871 година, църквата била вече руинирана, обаче минарето било още запазено до височина на викалото. След освобождението на България тя служила отначало за склад. Едва през 1900 година нейният южен кораб бил приспособен пак за църква.

През нощта на 14 срещу 15 септемврий 1926 година падна внезапно част от полуразрушената фасада на църквата. По-подробното изследване на сградата показа, че тя се застрашава от пълно събаряне, ако се остави в това положение, в което се намира сега. Вследствие на това комисията за старините при Народния музей реши да се почне реставрацията на църквата в първоначалния й вид като при това се спазят, обаче, всички научни изисквания, за да се не накърни големият архитектурно- исторически интерес, който тази сграда представя за нас. Реставрацията на църквата се извърши под ръководството на Народния музей, но със средства на църковното настоятелство, след като още през 1914 година апсидната част на църквата бе наново построена, по указания на Народния музей и със средства на държавата. По такъв начин, както държавата чрез управлението на Народния музей, така и настоятелството на църквата Св.София правят всичко възможно, за да запазят и в бъдеще този най-важен паметник на столицата, който отражава най-добре нейната многовековна история и свидетелствува за нейното голямо значение в миналото.

ПРОФ. Д-Р БОГДАН ФИЛОВ
( Из «Юбилейна книга на гр. София», 1928 г.)

Президентът П.Стоянов: «Хората обаче бяха на улицата», 1997

2012-01-21T22:33:00.000-08:00

> Президентът Петър Стоянов разказва пред БН Радио за вълната от протести в София през зимата на 1997-а, какво се случи на 4 февруари 97-а, за „живота в лъжа” при комунизма, за срещите си с Вацлав Хавел, за „интелектуалците” от най-изостаналия източноевропейски двор... (София, 30 декември 2011)

Водещ: Най- популярната личност на прехода и Президентът с най-висок рейтинг през последните 20 години, това сочи последното социологическо проучване на MBMD. Това ласкае ли ви или по-скоро е ангажиращо като признание от страна на хората?

П. Стоянов: Знаете ли, признанието е важно не само за всеки политик. Всъщност, желанието на всяко човешко същество да бъде признато от околните различава до голяма степен хората от животните. Така че, няма как да крия – да, разбира се, зарадвах се от това.
И веднага искам да кажа, че това е признание главно към онези 2,5 милиона души, които не просто гласуваха за мен тогава, но които със своята сила и енергия ми дадоха възможност да взема няколко непопулярни решения, които бяха много важни тогава за бъдещето на България.
Аз се радвам за тези хора, защото през последните години се прокарва едно леко внушение, че историята на българската демокрация започва едва ли не от деня, в който партия ГЕРБ печели изборите. Тоест, отпреди две години. Ще ми се направо да кажа, че ако партия ГЕРБ иска да спечели на своя страна всички демократично мислещи българи, а това е особено важно особено сега в период на криза, по никакъв начин не трябва да маргинализира вярата, енергията и усилията на онези хора, които участваха в процесите 1996-1997 година, благодарение (пак казвам) на чиято подкрепа аз бях избран за Президент, СДС спечели абсолютно мнозинство и бяха направени твърде много реформи. Да не кажа, че тогава всъщност бе определен курсът на България към НАТО и Европейския съюз.

Водещ: Споменахте трудните моменти, трудните решения. Кое беше най-трудното решение, което взехте като Президент?

П. Стоянов: Мисля, че най-трудните часове съм изживял на 4 февруари 1997 г., когато представители на БСП дойдоха с папка с готов състав на нов кабинет. Ако бях взел тази папка в ръцете си, Конституцията ме задължаваше да я предам на Председателя на Народното събрание, а той да я подложи на гласуване. В това Народно събрание, в което БСП тогава имаше абсолютно мнозинство. Хората обаче бяха на улицата и втори кабинет на БСП можеше, без всякакво преувеличение, да доведе до гражданска война в България.
Аз тогава не взех папката и в този момент си дадох сметка, че аз се движа по ръба на Конституцията. Следващите два часа свиках Консултативен съвет по национална сигурност и там, благодарение на усилията на всички участници, които вече бяха разбрали пред каква опасност сме изправени, БСП там се отказа от мандата. Мисля, че тези два -три часа бяха най-тежките в моя мандат.

Площад "Св. Александър Невски", София, 10 януари 1997 г.

И разбира се, когато взех решение да подкрепя категорично атаката на НАТО срещу Милошевич. Всъщност, това е интересно, защото аз бях съвсем наясно, че от това рейтингът ми ще падне драстично. И той падна драстично. Никой българин не подкрепяше тази атака срещу сърбите, които са близък нам народ – нека така да го кажа. Но в този момент аз бях президент на страната си и бях длъжен да защитавам максимално добре нейните интереси. Ако България не беше първа подкрепила тази атака, а я бяхме подкрепили, да речем, след четири дни, когато го направиха вече всички източноевропейски правителства, реакцията щеше да бъде: «Най-верният сателит на Москва отново увърта и се чуди каква позиция да заеме». Затова България трябваше да го направи веднага и аз поех тази отговорност да го направя. (...)

Водещ: А какво се случи в света през 2011-а година? Тя бе година на протести, Арабската пролет, протестите в Русия, протестите по целия свят, тръгнали от движението «Окупирай Уолстрийт». Протести, разбира се, имаше и у нас, макар и така, в по-малки мащаби. Как се промени светът през 2011-а?

П. Стоянов: Две хиляди и единайста е една от най-интересните години в новата история на света. Това мога да го кажа съвсем категорично. А Арабската пролет заема може би най-важно място в това, което се е случило. Защото, първо- разбива една трайна парадигма, зад която дълго време стояха повечето западни политолози и мислители, в смисъл че човешките права са важна част за европейския тип цивилизация, тази част от света, в който живеем. Но те едва ли играят толко важна роля в общества като ислямските, където йерархията играе по-важна роля, да речем.
Изведнъж видяхме, че благодарение на Арабската пролет се оказа, че човешките права и свободи са нещо много универсално, нещо много важно. На второ място, Арабската пролет показа колко е важна технологичната революция и силата на тъй наречените социални мрежи. Вижте един паралел: 20-годишна студентка от Тунис възбуди Фейсбук- революцията в своята страна. Нейната революция беше няколко пъти по-ефикасна и по-ефективна отколкото революцията на най-трайната левичарска икона за миналото столетие Че Гевара.
От тази гледна точка трябва да се замислим, къде отива политиката? Досега гледахме на Технологичната революция като на нещо, което не е чак толкова важно за политическите процеси. Така гледахме и на глобализацията. Че тя има своите ефекти върху икономика, ако щете, опазване на околна среда и така нататък. А сега се оказва, че точно Технологичната революция и глобализацията правят хората свръх информирани, правят усилията на диктаторите да задържат своята власт много несигурни. Затова, защото всеки може да кликне в Интернет да види как живеят хората по света и да разбере, че режима, на който той е подлаган всекидневно от своите диктатори, всъщност е изостанал, всъщност е заклеймяван по целия свят и т.н.
Според мен 2011-а година е изключително интересна точно от тази гледна точка.

Водещ: Така е. През 2011-а от този свят си отидоха диктатори: Кадафи, Ким Чен Ир, обаче си отиде и символът на Нежната революция Вацлав Хавел. Вие преди дни бяхте на поклонението...?

П. Стоянов: Ами, знаете ли, не ми се коментират даже и Кадафи, и Ким Чен Ир, но когато почина Вацлав Хавел, аз изпитах лична скръб. Аз разбира се познавам доста добре Вацлав Хавел, с него сме се срещали десетки пъти, водили сме много разговори...

Петър Стоянов и Вацлав Хавел

Ще кажа нещо много лично. Той беше един от много малкото политици в света (когато аз бях президент и той беше президент), към когото аз изпитвах не просто респект, аз изпитвах неудобство от общуването с него. До такава висока степен го ценях. А той, представете си, изпитваше неудобство от моето неудобство... И ме спасяваше по един – така, свой начин...
И така, аз загубих изборите 2002-ра година. Същата година България получи покана за членство в НАТО. Голямата среща се състоя в Прага и той ми се обади и лично ме покани (вече не бях президент) и го приех като един много голям личен жест.
Искам да кажа още две думи. Хавел остави следа като президент, без съмнение. Той беше почти 10, 12 години президент на Чехословакия, а след това на Чехия... Но голямата следа, която остави Хавел, е следата от дисидентските му години. Хавел беше нашата източноевропейска легенда.
България всъщност даде първите жертви в борбата срещу комунизма в периода на съветизация след Втората световна война, но съкрушителният удар беше толкова жесток, беше толкова брутален, че след това ние не можахме да изживеем своята Пражка пролет, нито дните, каквито имаше Полша със своята «Солидарност».
Хавел със своето поведение изми срама на всички източноевропейци. Значи, докато голяма част от българските интелектуалци се домогваха как да станат част от най-изостаналия източноевропейски двор, двора на Тодор Живков, Хавел беше склонен да стои в затвора, но да отстоява своята теза, че комунизмът е всъщност живот в лъжа. Със смъртта на Хавел ние наистина загубихме една от източноевропейските легенди от времето но комунизма.(...)

Интервю на Д. Големинова, (София, 30 декември 2011, Програма „Хоризонт” на БНР, със съкращения)
Пълен аудио запис на интервюто
Архивни снимки Живко Ангелов и Велко Ангелов (в. "Дневник")
Интернет сайт на Президента Петър Стоянов

П Р О Ц Е С И Я

2012-01-18T04:59:00.000-08:00

Някои рокерски черти от образа на отец Ставри

Вчера 11 от общо 15 митрополити ( владици, висши духовници) от църквата, в която съм кръщаван, се завъртяха, повдигнаха благосклонно расата си и дадоха дружен залп в лицето ми... Оказа се, че тайно, вярно и угодно са служили и на Бога, и на тайната комунистическа милиция, Държавна сигурност. Алилуя – Тъй вярно! – Бог да те поживи, чадо мое. – Кръгом! – Изпий му кръвчицата на оня... вярващ! – Слушам!
В прослава на светиня им ще ида под някой вековен дъб да си плюя в пазата против „уроки”, тоест „доноси”. Изпълнявам и командата „Кръгом!”, за да седна пак на софрата в компанията на младия Ми... отец Ставри.

= = =
Отец Ставри, млад и надежден кадър на АПК "Зорница", се суетеше из двора на новата си двуетажна къща. Отпред на тротоара до оградата, нанизана пищно с геометрични фигури от арматурно желязо, стоеше кротко клекнала... Но да не бързаме. Да си довършим портрета на преподобния, пък ще му дойде времето и на екстериора. Преподобният отец Ставри живееше на главната улица благодарение на особените си заслуги за процъфтяването на селото. Въпреки крехката си възраст (отец Ставри пълнеше едва 24-а година от съществуванието си на този грешен свят) той не можеше, а и не желаеше да се похвали със скромно съществувание. Завършил блестящо преди пет години духовното училище в Черепиш, сега отец Ставри упражняваше своята професия по всички изисквания на съвременната теология.

Неговият дар слово и изключителната му търпеливост да изслушва всеки "раб божи" бяха извоювали в местното богобоязливо бабешко съсловие славата на праведен и начетен духовник. Дори управата забеляза несравнимите му качества и поради липса на друга щатна бройка преподобното отче бе назначен завеждащ едновременно пет божи храма на територията на АПК-то. По такъв начин духовните канони се подчиниха на девиза на времето за качествена ефективност. Всяка неделя църквиците в епархията биваха разтърсвани от могъщия бас на отец Ставри. А по празниците Негово преподобие не смогваше да ги обиколи и се принуди, грях - негрях, да се позове на последните плодове на техниката. Така една сутрин в двора му цъфна новичка "Ява", която сега стоеше пред оградата кротко клекнала на стойките си, очакваща обяздване от могъщия си господар.

Отец Ставри изтрополя още нещо по двора и запухтя по пътечката между цветните лехи към арматурния вратник. Измъкна се ребром (по-точно: коремом) и се спря доволно нахилен на метър-два от 350-кубиковата халосия. Порадва й се, пообиколи я оттук-оттам, па току се наведе поривисто над резервоара. Опитното му око с тревога беше забелязало по емайла някакво петънце и сега ръкавът на расото бързаше да го заличи. Отчето свърши, млясна доволно и потупа меката седалка като женски задник (О, прости ме, Боже!). После дръпна явата от стойките, понадигна расото и припали.

Каква величествена и вълнуваща гледка представлява поп на мотоциклет!

Първа скорост - отец Ставри прави грациозна извивка по тротоара и слиза тържествено по специалната подпорка на асфалтовото платно.
Втора скорост - мотористът сваля калимявката и я заменя с каска. Расото е разперено като гарванови крила, а брадата се усуква около ушите и се вре в носа на преподобния.
Трета скорост - вече към края на главната улица ръката на отчето се вдига плавно от газта и благославя набързо някаква бабичка, която е свалила мотиката при нозе и се кръсти усърдно.

Пълният текст:
http://liternet.bg/publish22/m_popov/eros/procesiia.htm

Речник: АПК – Аграрно-промишлен комплекс. Поредната гигантоманска измишльотина от „светлото бъдеще”, нещо като промишлен комбинат от селски кооперативи... Или, да речем, „На баба ти – хурката”.

Момчил Попов - "Ерос и Потури",1996, 2008, "Процесия", хумористичен разказ

На „Виенска сладкарница” през 1938-а

2012-01-14T02:40:00.000-08:00

Рекламно съобщение

ВИЕНСКА СЛАДКАРНИЦА И ПЕКАРНИЦА – СОФИЯ

Най-модерно и най-хигиенично обзаведена сладкарница и пекарница, съ магазини: ул. Князъ Борисъ Търновски № 9, тел. 2-75-23 ; ул. Алабинска № 46, тел. 2-53-55 ; бул. Царъ Освободителъ № 21, тел. 2-47-08.

Сервира се кафе, чай, меланжъ и други закуски.

Най-финни десерти, торти, бисквити, бонбони, козунаци, сладка, мармелади и сиропи.

Вътрешенъ изгледъ отъ сладкарницата на ул. Князъ Борисъ
Търновски 9, тел. 2-75-23

Вътрешни изгледи отъ сладкарския и пекарския отдели на Виенската сладкарница и пекарница, ул. 11 августъ, 19. Тел. 2-53-54.

Салонът и витрината на Виенската сладкарница
на бул. Ц. Освободителъ 21, тел. 2-47-08

Заповядайте!

(Из рекламен каталог-албум «София 1938»)

А С А Н С Ь О Р

2012-01-07T01:00:00.000-08:00

Девет етажа, двайсет и седем апартамента и цяла сюрия глухонеми. Ако щеш - вярвай, това е нашият вход.

Връща се от работа, срещаш го долу на вратата, а-ха да му речеш "Добър ден" и то ти завърти гръб. Уж си отваря пощенската кутия. Ама тя празна, та се чуди как и вземе да оглежда па табелката - дали му е написано името добре...

Ей го и сега - уж има списък за почистването отпред, а никой не излезе да изрине снега. Добре бе, хора, дядо ви Миленко пак ще изчисти. Какво ми е на мен?! Държавен пенсионен стипендиант... Очи в очи със социалния минимум. Така де: ако се сбъдне кучешката молитва, от небето само пастърма ще вали... Идвам си на всяко шесто число на месеца, получа си ценните хартии и айде обратно. На село. Това през лятото. Ама зимата е студено в къщето и си кротим с бабата на парно тук, в апартамента... Колко му е да изляза сутрин и с гребалото - леко, леко и готово. Те излизат от входа като бесни крави. Прескачат ми гребалото, ще ме занесат. Ама бързат, бързат... Само домоуправителят се спре: "Как си, бай Миленко?". Ама си мисля, че го казва по служба. Знам ли? Нали съм в домсъвета.

След малко се събираме ръководството на входа. Извънредно! Абе да ти кажа, много се наостриха един срещу други тия ми ти хора! И взеха да си правят мискинлъци. Едното си око да вярваш, другото да не вярваш...

Пълният текст: http://www.popovart-sofia.eu/tv-asan.html
«Асансьор», разказ от Момчил ПОПОВ

Стари български тостове - наздравици

2011-12-31T01:20:00.000-08:00

Поздравявам четящите братя и сестри с грозната си коледна картичка: „Маестро Попов (Олд, Стюпид) позира важно в етно-рок-стайлинг носия «Хард шоп белогащовец» - 2011-та, като пра-прадядо си от с. Драгалевци, днес квартал на София.

А от «Сборник за народни умотворения», най-дълго писаната книга в света (от 1889 до 2002 г.), съм подбрал стари, двойно препечени български тостове – наздравици, подходящи за надпивания, надпявания, напикавания, годежи, менежи и всякакви други сродни глъткови мероприятия. Както и за посрещането на Новата 2 и 12-та, Божем...

1. Да напълниш гащите със жълтици! (преди пиенето)

2. Да се ражда на камък и на баир! (за виното и ракията)

3. Да ви върне Господ от едното хилядо!

4. Да ти е благо! Да ти е сладко!

5. – Наздраве!
- Здраве те убило в главата!

6. Каквото мислим, таквоз да стиснем!

7. Желязо да хване, злато да му стане!

8. Колкото стои петелът на кокошката, толкоз да се спре стоката в дюкяна ти!

9. – Наздраве!
- Сладко ви здраве!

10. От добро да се не куртулисаш!

11. Който не види на чашката дънцето, него не ще го види слънцето! Наздраве!

12. Честити и добро честити!

12а. Ние оттука, Господ тука! (при ставане от масата)

14.(от мен) И умната!

Сюр за младенец и стражар, 1923

2011-12-22T08:45:00.000-08:00

Рождество Христово през 1923 зима

Сказание има от Марка,
обвито с мистична тъма:
"Мария бе с Йосиф другарка,
роди и остана мома..."

А тоз път тръби не тръбиха,
нема и звезда да сияй,
но два магазина разбиха
и биде обран Мордохай.

Мария, макар да бе проста,
разбираше много неща,
отнесе Исуса на моста
и мигом изчезна в нощта.

Детето обвито бе с вестник
и с молив бе писано там:
"Родители бедни, но честни
харизват отрочето вам."

Един херувим с карабина
се люшкаше татък пиян:
край моста тържествено мина
и спря се за миг замечтан.

Пристъпи усмихнат и весел,
затрогнат от детския вик,
но щом се над него надвеси -
изтръпна и дръпна се в миг:

видя младенеца застанал
на своите детски крачка -
стои, героически хванал
солиден револвер в ръка:

"Приятелю, горе ръцете!..."
Стражарят не бе толкоз прост -
повдигна ръце и усети
как в джоба му бръкна Христос...

Христо СМИРНЕНСКИ

БАКАЛИ - РОДОЛЮБЦИ ОПАКОВАХА ОРЛОВ МОСТ

2011-12-20T23:50:00.000-08:00

http://eenk.com/orlov-lidl-most

Бакали от голяма търговска верига опаковаха с реклами за Коледа Орловия мост. Така наречените „Орли” е паметник на българските бунтовници – заточеници по каторгите на Диарбекир. На това място през 1878 г. сънародниците ни тържествено посрещали оцелелите затворници след Игото и Руско-турската война. Левче по левче събрали пари и през 1891 г. издигнали Орлов мост за благодарност и памет към делото на борците за свободата българска. Паметникът е един от най-старите в София.

Спор няма, актуалната рекламна иновация е изключително уместна и оригинална – вместо венци и свежи цветя, както през първите 50 години на Орлов мост, огромни чаршафи с рисунка „Дядо Коледа пазарува подаръци в телена количка” – вероятно кутии шкембе чорба, лютеница, тулумбички, кьопоулу, салата „Снежанка” и по избор на клиента...
Тъй като сега се коват маркетинговите и пиар стратегиите за 2012-та, ме напъва и аз да дам своите предложения за овкусяване и разкрасяване на столицата за догодина...

За 19 февруари – Арт инсталация от футболни гащи, топки и фланелки около Паметника на Васил Левски;
За 3 март – Накичване на Цар Освободител и Паметника на Вазов с гирлянди от баварски наденички;
За 6 май – Храбро обличане на лъва от Паметника на незнайния войн в униформа и шапка на главен готвач;
За 24 май – Венци от прясна БГ луканка по Паметника на Св.св. Кирил и Методий пред Народната библиотека;
За 6 септември – Родео с нови БГ джипове из релефите на градинката пред Военния клуб с прескоци на бронзовата посечена глава на Стефан Стамболов;
За 9 септември – „Бой с домати и каскети”, пърформанс– възстановка на славните мигове по установяване на работническо-селската власт през 1944-та около Високоуважаемия Пиедестал със шмайзерите;
За 1 ноември – Светлинно шоу с фойерверки, накичени по расото на Паисий Хилендарски;
За 8 декември – Тържествено преименуване на бул.”Цариградско шосе” в „Манджа стрийт” и Шествие на дюнери с пълнеж стриптизьорки из Студентски град...

Така сривът на народната ни памет ще бъде още по- емоционален и ефикасен. Така във всяко БГ сърце ще звънне поговорката „Да утрепеш майка си и баща си и да седнеш да се наядеш!”. Или казано накратко: „Жална ни майка!”. Или още по-кратко: „Хак ни е!”.

„Заточеници”. Фотография – възстановка от 1878 г. Част от героите –бунтовници, изобразени като орли на Паметника- мост от 1891 г.

М.П.ММХІ

ВАЦЛАВ ХАВЕЛ ПОЕ КЪМ ВЕЧНОСТТА

2011-12-19T00:03:00.000-08:00

Съвременният свят загуби велик хуманист. Европа загуби митичен трибун демократ. Чехите осиротяха без живия си бог. Вчера Вацлав Хавел пое към Вечността. Там, над главите ни, при колосалния си дух. При великите водачи на човеците.
Скърбя за тебе, Мъдрецо! Винаги ще ме вдъхновяваш...

ХАВЕЛ: ЛИЧНОСТТА – ЕПОХА
http://izsofia.blogspot.com/2009/11/1989.html

„ЧЕТИРИТЕ КОТЕНЦА”

2011-12-17T01:19:00.000-08:00

Пазя и любимата детска книжка на леля ми – „Четирите котенца”, албумче А5 със стихове от Атанас Душков. Нещо, ута-фата-мармалата, нова радост за децата… Само че за децата от първите години на 1940-те. На стотина, сто и двайсет лета, когато пак вляза във възрастта І-ІV клас, се сещам да я отворя. И всеки път им се чудя и мая как са дресирани тия котарачки, как са издокарани като живи пухени играчки, как са склонени да позират, как са фотографирани?
Скоро срещнах два подобни кадъра в световната мрежа… Имам някои предположения. Не знам обаче с точност. Погадайте и вие.

КОГАТО ТИ СЕРВИРАТ „КЕФА НА ШЕФА”

2011-12-09T09:45:00.000-08:00

> Хвалебствена рецензия

Кръчме «Старата къща» е в квартал «Изток» - бивш «Царица Йоана», а след това «Сталин». Менюто е изискано и съдържа вкусотии от рода на:

«ПОЗДРАВ ОТ ПРОВАНСА» (картофи по селски),
«ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА» (яйца на очи),
«ШОФЬОРСКО ПАРФЮМЧЕ» (боб чорба),
«СИРОМАШКА РАДОСТ» (пържени картофки),
«КЕФА НА ШЕФА» (прясно дробче на скара),
«БАНКОМАТЪТ Е НАБЛИЗО» (специалитетът на заведението),
«ПРИЗРАКЪТ НА КОМУНИЗМА» (салата зеленчуци със сметана),
«ТОПКИТЕ НА ДЯДО» (сладолед)
И ПРОЧИЕ...

Вълшебното тефтерче на готвача завършва с 10 съвета за правилно и културно хранене.
1 гласи: С нож и вилица се хранят тези, на които заведението е предложило само това.
10-ят е: Ако сервитьорката вече Ви е видяла сметката, не се сърдете – тя няма никаква вина.

Хубаво е в компанията да имате и малко дете. Ние случихме късмет с малкия Светльо – 2-ри курс в Детската градина. Докато големите обсъждат наболели вътрешни и външни фискални проблеми, юначето обходи первазите на чиниите с новата си лека кола. После направи подобен курс – родео и между обувките на празнуващите под масата. Около третия тост тихо се измъкна зад стола на баща си, за да покаже умения и на съседните маси.

С още едно момченце беше забелязан пред аквариума със златни рибки, който е под гишето към кухнята. Стояха кротко, въобще не пречеха, а русата сервитьорка Лили се навеждаше меко над главите им да приема поръчките.
Момчурляците дълго стояха уж пред рибките, а всъщност под топлото й младо тяло, с главици точно там, откъдето доскоро са кърмели... Унес...

Когато беше въдворен отново сред празнуващите и вместо да смучне наду със сламка оранжадата си до точка на кипене, майка му реши да го похвали с цитат от седмицата. Естествено, колко я обича детето: «Светли, кажи, мама, какво ми каза оня ден? Мама е...?»

Мама мига, изпъва врат и уши от предстоящето удоволствие. Светльо, Слънчицето се пули и плези в резултат на повишеното внимание... «Кажи, де! Мама е...?» Достойният възпитаник на софийска детска градина се оглежда лукаво, за да засили още повече вниманието към себе си. Пак мълчи... Компанията също.

«Кажи, де! Мама е...?»
Бърз изстрел от засада: «Мама е наакана!»

Край на цитата. Любезно кикотене сред салтанатите и ароматите на тържеството.

На тръгване Светльо гали по ръката русата кака Лили. Майка му вика: «Я, виж го па тоя!». И а-ха да добави «Бащичко!», ама го глътва. То си е ясно. И двамата са със сини очи.

Така е в кръчмето «Старата къща». Винаги ухае на вкусни гозби. Хубаво е.
Българско е. Чувстваш се като прикътан на топло емигрант – външен или вътрешен, няма значение. Опитал си и от «Кефа на шефа»... Душата ти е нахранена.

По стените висят оригинални карикатури и автопортрет на Доньо Донев. Майсторството на готвача е изобразено с красива рисунка на Баба Яга в тоалетната... Сигурно големият художник – сатирик често е похапвал тук, на улица «Намерете си я сами» в квартал «Изток» (бивш «Царица Йоана», а след това «Сталин»).

Квартал «Изток» («Сталин») в карта на София от 1947 г.

Момчил ПОПОВ, ММХІ

За исполините, антрополозите и Кузман Шапкарев...

2011-12-02T22:56:00.000-08:00

В „Сборник от български народни умотворения» (СбНУ) от 1892 г. Кузман Шапкарев е записал и отпечатал старо-старо предание от град Охрид, Македония. На архаичен диалект то разказва следното:

Някога, в много старо време, на Земята имало извънмерно високи хора. Те били толкова силни и храбри, че от нищо не се боели. И никой не можел да ги победи. Страхували се само от спиране и препъване, сиреч внимавали да не се ритнат или препънат в нещо и да паднат. Само така - от извънредната тежест на тялото си, сами можели да се убият и да загинат. Затова, когато се кълнели, в нищо друго не се вричали, освен да не се спънат и да не паднат.

Много митове и легенди по света разказват за гиганти, великани, титани. Можем да ги срещнем във всички древни писмени източници. Хилядолетия тези предания били възприемани като притчи, като приказки за сплашване на непослушни деца... Напоследък обаче от различни ъгълчета на земното кълбо идват съобщения за открити скелети на древни хора с огромен ръст.

В пустината Сахара били забелязани погребения от каменната ера. Възрастта на останките била приблизително 5000 години. През 2005- 2006-та били намерени около 200 погребани. Всички се отличавали с висок ръст, надхвърлящ два метра.

В Китай са намерени хора с ръст 3- 3,5 метра и тегло 300 кг.

В Австралия антрополозите намерили вкаменен зъб с височина 67 и широчина 42 мм. По исчисления, притежателят на зъба би трябвало да е с ръст 7,5 метра и да тежи 370 кг. След анализ опрделили и възрастта на находката – 9 милиона години!

В пещера попаднали на сходна с човешката челюст, но с аномално по-големи размери.

Предположенията са, че всичките основни монументи от Древността (Египетските пирамиди, Стоунхендж, Сфинксът край Гиза) са били построени именно от тези гиганти. По мнение на учените, гигантите представляват предшествата ни раса, като не трябва да се смесват по-следващите понятия за принадлежност към една или друга националност. Исполините владеели необичайни за нашите разбирания психическа енергия и жизнена сила...

Расата на арийците се появила в недрата на Атлантическата цивилизация преди около 1 милион години. Арийци учените назовават всички съвремени земляни. Ранните арийци, от които се намират останки напоследък, имали ръст 3- 4 метра, като по-късно ръстът им намалявал.

Учените антрополози са намерили и нарисувани гиганти по камъните на инките в Перу. Тези рисунки показват, че хората са живели с... динозаври. Сравнявайки изображенията, учените забелязали удивителен факт: тук човекът и динозавърът имат сходни пропорции! Възможно е в епохата на динозаврите Земята да е била обитавана и от хора- гиганти. И човекът, в челюстите на динозавър, и динозавър с отрязана от ловеца глава ?...

Свидетелства за реално присъствие на великани се намират по всички части на света: и в Мексико, и в Перу, и в Пенсилвания, и в Тунис, и в Тексас, Филипините, Сирия, Мароко, Австралия, Испания, Грузия...

Има ли такива и в България? Само мит ли е записаното предание от Кузман Шапкарев?

В края на октомври 2004 г. в.”Монитор” съобщава, че край родопското село Гела са открити 3-4 –метрови скелети на хуманоиди. Авторите на съобщениието от „Асоциацията по палеоконтакти” в София добавят: "В Родопите са открити и други скелети с неизяснен произход, но явно има хора, които нямат интерес такива факти да се разгласяват".

На националната уфологична среща в Добрич през 2005 г. председателят на клуба на пловдивските уфолози Вл. Петров потвърждава новината и я допълва:

«Гиганти по 2,50 м високи са живеели по нашите земи. Те са обитавали Родопите и Сакар Планина. В Западните Родопи са намерени гробове с дължина 3-4 метра. Откритите следи от исполини потвърждават връзката между древните траки и гигантските атланти.»

За това, находката да остане анонимна, отново са «допринесли» иманярите – именно те открили костите на гигантските ни предци и... ги продали в чужбина.

Това са фактите и фотографираните истини. Ако продължим да търсим в писмените източници, се оказва, че преданията за исполини в Българския фолклор са много повече от едно.

Източници: СбНУ, lifeglobe.net, в. „Монитор”, infotourism.net

ДА, ТОВА Е ГАЛЬОТА

2011-11-26T04:34:00.000-08:00

> Лудите глави от Драз махала – 2

Където е сега „Бърза помощ” на Сточна гара, навремето – до Девети девети 44-та (и малце след това) е бил Софийският битпазар.

Ако сте се заглеждали, сградата е във вид на елипса, във вътрешния двор опасана с рампа. Всичко това е било дюкянчета – носени, прани и изгладени панталони, сака, рокли; поомачкани, но лъснати за продаване чепици; галоши, чадъри, не много обувани гумени цървули „Бакиш”; работни дрехи, вехтории, кухненски чаркалаци, изхвърлени от богаташките къщи...

Съответно и майстори кърпачи на обуща, стари дрехи, изгорели от слънце или дъжд модни умбрели, прекройвачи модисти на леко захабени шапки, капели, каскети... Въобще, „Битов пазар” – втора ръка, екстра качество!

Сред опойващ мирис на нафталин, под зорките погледи на шмекери търговци важно се разхождала клиентелата- спаружени от ракии и блъскане по фабрики и строежи общи работници, хамали, каруцари. Заедно с нежните си половинки, предимно от слугинските стаички по сутерени и тавани. Мичета, Пенки, Петранки, Димитрички, Спаски и проч. с напукани от тежък труд длани, скоро забегнали от близки и далечни села... Но на „шляй пазар” в Софето... Столицата, бате, а ?!

През Владайска река пък по диагонал, под же-пе линията за Пловдив, където дълги години се мъдреше Кожно– венерическият диспансер, още по фердинандово време отваря врати полезен за здравния баланс на соковете публичен дом. С напудрена и гримирана „стока”, социален (тоест – пак за фукарята), винаги на „атрактивни” цени.

Бивши момчурляци от махалата са ми свеждали тихо как се катерели по насипа към же-пе моста над Владайска река. Така погледите им се изравнявали с прозорците на проститутките. Изпускали доста часове от училище, но ги наваксвали с пълна програма - наблюдения по биология. По-точно, с нагледни уроци на тема: „Интимности на вида хомо сапиенс” (с подвидове: хомо-хамаликус, хомо-каруцарикус, хомо-цървуликус и т.н.)

И полегнали на тревата под линията, на броени метри и очи в очи срещу този виртуален разкош, се включвали в играта на живот... саморъчно. Тоест, така прегрявали механично собствените си любовни пружинки, че като се приберяли гузни в къщи, даже фокусът им се губел. А ръката за любов ги боляла силно чак до рамото... Да. Пак се отплеснах.

Та Битпазар, публичният дом под моста и самата Сточна гара („гара за стоки, товарна гара”) били любимо средище на шарен, пран по стотици пъти народ.

Най- гръмко, най- цветисто и на различни прото- диалекти псували представителите на т.нар. „транспортен сектор”. Те дали живот на изисканата забележка: „ Не псувай като каруцарин... файтонджия... гальотаджия от Сточна гара”.

Дори и днес, в първите години на електронното 21-во столетие, каруцата е любим и широко практикуван транспорт. В столицата традицията се пази жива (и уханна на конски фъшкии) от бизнесмените- роми. Не знам научните съображения, но обявени напоследък за съоснователи на Древен Рим – Ромул и Рем под Вълчицата-майка, а сега и брат им Ром?...

Поради енергийната криза се наблюдава и повишен интерес към еко - транспорта на дедите сред младежките среди от прованса. Предимствата са явни: за управление на превозно средство с 1- 2 конски сили не се изисква книжка за правоуправление на МПС - просто средството няма мотор. Талон, винетка, застраховки – забрави! Двигателят пасе трева, а не бензин. Бедната братовчедка на каретата вози меко с гуми от 12 до 20 цола, втора ръка. При нужда събира цяло бусче хора. На каруца- парти със съученичка можеш да си пийнеш спокойно, без да мислиш за евентуални духане в дрегер и актове, а само за случващите се в момента... Кеф!

Файтони има по курортите и по историческите филми. И те могат да се видят...

Докато гальотата е изчезнала вече. А може би още през 30-те на 20-то столетие, когато кметът инж. Иван Иванов подхваща масово и повсеместно павиране на София с прочутите владайски павета от кариерата край Мърчаево... Когато камионетките започват да се множат, а през 1935-та тръгва първият градски автобус до Търговската гимназия.

Първият градски автобус в София, 1935

Та гальотата е къса товарна платформа с един кон и две големи колела, но не е за хора, а за стоки и товари. Колелетата й стигат до 2 метра в диаметър – като на тракторите, за да може да гази из калта по улиците на кварталите в миналото. Гальотите разкарвали по домовете мляко, зеленчуци, строителни материали, мебели, изхвърляли боклука. Много работа вършели.

На боядисаната снимка горе са изобразени оригинална гальота и водачът й гальотаджия – около1905 г., когато централната част на София е постлана с прочутите жълти павета. Чудно защо износвачът на боклуци и вехтории още тогава е заснет пред Българския парламент?!

Зареждали и Битпазар със стари чирепории. По-стари момчета като мен помнят, че чак до 70-те, 80-те години техни колеги – гальотаджии, но спешени вече рицари- амбуланти крещяха под прозорците из махалите: „Стари неща купу-у-у-у-вам!”.

И до днес каруцари от близките села им припяват: „Зеляро-о-о! Зеляро-о-о!”. А ехото на праотците отвръща с панелен ек: „От Витоша по високо нема-а-а! От Искъра по-дълбоко нема-а-а!”.

Носталгично разнежен слизаш, питаш...”Наше, българско е зелето! Екстра!”. И намигащият шоп ти насецва чувала с прясна стока от опушените и обпърдяни от комините на социализъма ниви на Кремиковци, Чепинци, Обрадовци или от онова, дето щеше да ни изтрепе преди три лета - Бо(мбо)тунец... Не лъже човекът, наше си е, от подивелия Изток.

Софийски еколози от 21. столетие

Но най ме кефят еколозите с големите оранжеви камиони за боклука. Тия хора не спят! Имат и силни фарове за сесиите в 5, 6 и 7 сутринта. Ако не сте чували как попържа каруцарин в стил „Сточна гара”, как гласните ехтят в издрусваните алуминеви контейнери, много сте пропуснали... Много!

В сладка заран, в най-захарния сън дрезгавината процепва яка свирка към шафиорчето на камиона: „у-а-аа!”, „о-о-у”, „шефе-е-е-е”... Карай бе, уоу!... Не мърморете, а се заслушайте.

Това е живата традиция на балканския двугласен фолклор... Това е музика... Това са мелодии от боклуджийски кофи и премръзнали гальотаджии... Богато украсени с хилядолетни синкопи – балкански каруцарски псувни.

Момчил ПОПОВ, ММХІ

Фотографирането: умение, изящество, страст...

2011-11-18T07:42:00.000-08:00

Стремежът към съвършенство и красота увлича снимащите братя в търсене на нови и нови гледни точки, светлини, състояния. Понякога това чувство води и до престараване. Нека погледнем на няколко снимачни "площадки"...

Източник: Интернет

ЖЪЛТИТЕ КЛАРКОВЕ

2011-11-09T03:13:00.000-08:00

> Кухненска миниатюра (посветена на 9-ти ноември - Денят на рухването на Берлинската стена)

ДИМО: Кларкът е чипик като кубинката – хваща глезена с яка кожа, има дебела подметка, държи крака сух през зимата, минава навсякъде... Бяха много модни през 70-те.

АЗ: Абе, ясно! И аз имах едни кафяви велурени, като ученик...

ДИМО: Та ходихме на екскурзия до ГДР-ето с нашите и си харесах едни жълти. Ле-е-ле-е, страхотни! Купиха ми ги.

АЗ: А помниш ли колко вида хляб имаха още тогава в Източна Германия? Трийсет! Като влезеш в хлебарница, мирише на препечена коричка, на чисто, на слънце... Да се сбъркаш от разнообразие... А тука, в България – 3 вида: типов, добруджа, бял (заводски и ръчен). От другаря Живков – толкоз! Само в някои фурни – погачи и франзели по поръчка... Отскоро взеха да проглеждат нашите хлебари, ама има още много да месят...

ДИМО: Не, хляба не помня. Само жълтите кларкове. Леле-е, толко ми харесаха, че още в магазина ги обух. Цял ден обикалях Берлин с тях!... Хи-хи... А майка ми до мене по джапанки! Цирк! Ганьовска работа... Сигурно е било лято.

АЗ: Димо, не пипай трушията! Чакай да седнат жените!

ДИМО: ) -:( ??? !!!

НЕЛА: А аз пак съм безработна-а... Вчера ми връчиха докимента. Назначиха едно младо, по-малко от дъщерята, току-що завършила информатика... Гола вода! Може само да чати...., да набира на латиница, писмо не може да изпрати. А за екселски файлове, таблици, чертане – абсурд! Хал хабер си няма...

ДИМО: Значи е било 8-ми клас.., да, 8-ми клас накрая. И на 15 септември отивам в новия техникум с черна униформа и жълти кларкове. Всички ме зяпат, ще се пукнат...

НЕЛА: Хора, чухте ли добре? Търся си работа!

АЗ: Те хората такива като нас са ги защитили: или те пенсионират, или те държат в някое кьоше, но не ти бият шута към нищото... Профсъюзите, социалните... Да сгъваш по някоя и друга филия на месец, да не виеш като куче срещу луна... Булка, я нарежи от туршийката.

ДИМО: Е нали не даваш?! ... Майтап ли?!... Ега ти майтапа!... Като ревна срещу мене-е... Като заклан.

АЗ: Разбира се! Народът трябва да се стряска – иначе само ще си спинка.

ДИМО: Леле, колко си бил страшен!

АЗ: В казармата бях ефрейтор! Разказвал ли съм ти тоя майтап?

ДИМО: Чакай да си довърша за жълтите кларкове.

НЕЛА: Хора, чухте ли? Търся си работа... Добре, че шефката се съгласи да ме остави и деветия месец – да вържа борсата за помощи. Още месец, ама да уча малката, „висшистката”...

АЗ: А-а, те други я учат. Учат и блажат: сложни осморки на чаршаф, „пълзешком – пълни!”, възвратно- постъпателни движения на заден ход. Хе-хе...

НЕЛА: Да бе, и момчетата от фирмата накрая ме гледаха страшно. Особено като останех да си довърша след работно време.

ДИМО: И на вратата на училището ни проверяват. Един от даскалите – не го знам по какво, ама винаги си ходеше с военната униформа. Като ме видя на входа с жълтите кларкове, като се разкрещя, очите му се обръщат на бяло: „Тези обувки – черни! И чорапите – черни! Марш обратно! Марш-ш-ш!!!”

НЕЛА: Мен пък са ме спирали за цвета на косата... ) -:( ??? !!! Жое, помниш ли, в ІІІ курс се появи един от даскалите по практика?... Мургав един такъв, строен, ама смотан някакъв...

АЗ: Берберов. Натегач. Партиец. В ІV курс стана директор на техникума. Той ни връчва дипломите накрая.

НЕЛА: А, забравила съм това. Та той ме спира сутринта на входа на училище: „С боядисана коса не можеш да влезеш в час!”... Толко се шашардисах, че сигурно съм се изчервила, нещо смънках... Добре, че до него се беше изпружила и старата зам.-директорка. Подхилва се хитричко и му обяснява – момичето си е такова по рождение, рижо...

АЗ:... И красиво! Абе, Нел, винаги...

ДИМО: Е какво, главата ли да си смени? Ега им угоди!

НЕЛА: Кажи, Жое...

АЗ: В класа навремето витаеше един „фолософски въпрос”, пък и аз съм се питал... Сега му викат „камилска лапичка”, а преди си беше „катеричка рунтавелка”. Та твойта с рижа опашка ли е, като косата или...?

ДИМО: Хи-хи... Питай мене. Цял живот се грижа за това животинче... Хи-хи...

НЕЛА: Пияници!

ДИМО: А наздраве!... И кво да правя, занесох ги жълтите кларкове на един Джони, циганин, боядисваше обувки на „Възраждане”. С такъв черен лак ги няпляска, че им разката мамицата! Само след седмица носене се напукаха и заприличаха на печени ябълки.

АЗ: Като нас!... Абе! Чухте ли в новините оня ден? По данни на ООН България вече е на първо място в света по демографски срив! О-фи-ци-ал-но! Това значи, че умрелите са повече от новородените. Не загиваме като нация, а вече ни няма... Пуснаха я веднъж в новините и фит! – издимя като тънка пръдница... Кой чул - чул. Да не стряскаме задрямалата популация...

ДИМО: Ами то младите вече ги мързи и да се чукат... Гот му е сам, със себе си, на компютъра. Я да ми е на мене, ехе-е!

АЗ: Много страшен тоя Димо, а, Нел?

НЕЛА: Беше... Сега само стърчи сред другите умрели по трамваите...

ДИМО: После сума ти време се катерех по улуците, за да вляза в час... През прозореца! Дълга ми била косата... Ай сиктир, бе! Писна ми и зарязах даскалото. Така и не завърших.

НЕЛА: А-а, на сватбата обеща и завърши вечерно. Трета гимназия.

АЗ: Тая, за гамените и пройдохите? На „Московска” дето беше?

НЕЛА: Тая, ама Димо не е такъв!

ДИМО: У-у, трушийката е страхотна!

АЗ: Домашна. Царска!

ДИМО: Май е със захар. Баба ми я правеше с мед.

АЗ: Идеална е към боб, сланина, спържа, ракия, кисело зеле и всякакви балкански „простотии”...

НЕЛА: Простотии, ама наши!

АЗ: Нел, знаеш ли защо сме бедни? Още от деца?

НЕЛА: Пак си стигнал до философски въпрос? Леле, май доста се наквасихме.. Хи-хи..

АЗ: Мизерията на Балканите се крие в паница боб. Хапваш и след час вече си бог. Бог на гръмотевиците!... И от височината на голите си задници започваме да изпускаме такива газове, че всичко се покрива с пепел. Та да не виждаме и навън, и навътре... Като Европа под пепеляка на вулкана миналата пролет.

Момчил ПОПОВ, ММХІ

Ноември - дигитални рисунки

2011-11-05T02:43:00.000-07:00

БГ-стихове на 1100 години

2011-11-01T04:00:00.000-07:00

Първите букви от редовете подреждат българската азбука

АЗБУЧНА МОЛИТВА

Константин ПРЕСЛАВСКИ (IX век)

Аз се Богу моля с тия думи:

Боже-светороче, що създаде
Видим свят и дивен свят невидим!

Господ-дух прати ми ти в сърцето
Да ме лъхне с пламенното слово -
Ето, в правий път да тръгнат всички
Живи в твойта заповед пречиста!

Знам, законът твой е жив светилник
И в пътеки светлина нетленна
Към евангелския дар възжаждан.

Литна днес и славянското племе
Милостта на кръста твой да търси...

Но на мене, който моли помощ,
Отче, сине и пресвети душе -
Просещ, - твойто мощно слово дай ми,

Ръце вдигам да получа мъдрост,
Сила, що обилно от небето
Ти даряваш на вси твари живи.

Упази ме ти от горда злоба
Фараонска, изцели ме, дай ми
Херувимска сила шестокрила,
Царю на царете! Да опиша
Чудесата твои вдъхновено,
Шествайки пак по пътя славен,
Що учителите двама, вечно
Юнни, начертаха... Да направя
Явно твойто слово за народа!

На Светата троица прослава:
всяка възраст ней хвала въздава!

И народът мой Отца и Сина,
и Светия дух възвеличава -
днес, вовек веков и до амина.

Поетичен превод от старобългарски:
Емануил Попдимитров

ТАНГО С РУСАЛКА

2011-10-21T01:41:00.000-07:00

Артистът Иван Станев сред част от колектива на Кооперативния театър, 1930-те

Вторият период на успелия мъж протича по три различни начина. Първи - щастлив брак с малки деца, втори - с нова съпруга, трети – между щастлива съпруга и щастлива любовница, четвърти (резервен, но предпочитан) – в нов апартамент с поръчкова мебел, сред ласките на младо, заменяемо при отказ любимо същество: «коте», «катеричка», «гургуличка», «патенце» и прочие.. Най-големите щастливци успяват да уловят в пухените си завивки «златни рибки», че дори и «русалки»...

Хиляда деветстотин и тридесетте. Иван Станев е на върха на кариерата си като солист и председател на Кооперативния оперетен театър. Светлините на рампата топлят егото му както светлините на София.

След скандали, недоразумения и опити за надцакване в предишни формации е успял да създаде нещо ново и качествено различно в българския театър. По примера на Юнайтед Артист в Америка, с частни авоари на колеги артисти е съумял да сглоби финансово и да стартира Кооперативния театър. На акционерно-квотен принцип се определя репертоарът, турнета, гастроли и накрая на месеца приходите се разпределят пак така. За тогава (а и до днес) моделът е успешен и стимулиращ развитие, търсене, нюх.

Капиталът на театъра зависи от интереса на публиката, няма злоупотреби, няма мъгляви меценатства, всичко е наяве... Такова „чудо на икономиката” през 30-те е непознато и за столицата на България, и за големите европейски оперети – Виена, Будапеща, Белград, Букурещ. Артистът Иван Станев е прагматичен и находчив в делника, игрив и духовит на сцената. Харесват го много (особено госпожиците), канят го по журове и приеми. Името му често се появява из колоните на столичните газети – я за нов спектакъл, я за някое похождение из кафе-шантаните, я за гастрол и успех в чужбина...

След развода с Вера асът на театъра се е преплел интимно с друга прима, Невена Д. Госпожица – екстра! Бяла кожа, дълги линии... Игрива и закачлива като него самия. Ако попиташ шпациращ по вечерния чарк софиянец „Що е чардаш?”, няма да търси Будапеща, а ще посочи само нея, като царицата му...

Е какво?! Може да се рискува с второ венчило. Първият развод беше скандален, защото... Да не влизаме в подробности... И в лиричен час вече гонещият 40-те Иван е предложил дома и просперитета си на нова бъдеща половинка. С надпис на пръстена :”На Невена – с обич”.

Една вечер обаче телефонът пренася улегнал мъжки глас:

- Ало, г-н Станев? Да?... Трябва да ви съобщя, че годеницата Ви Невена в момента е на посещение на ул.”Дунав” 11, апартамент 6...
- Е?!
- Ако ви е интересно с какво се занимава, съветвам Ви да я посетите немедлено! – хлоп слушалката.

Хм, какво ли дири млада белонога в девет и петнайсет вечерта на непознат адрес? Днес няма представление и нищо чудно да е на ликьор от вишни при някоя дружка... Но улица „Дунав” не е в нейната махала...

Я, Иване, я наметни пардесюто, тури бомбето и с бодра крачка „леви – леви”, та на адреса. Не е далеч – паметника Левски, покрай печатницата на бул. ”Дондуков” и първата пряка по посока Халите е улица „Дунав”... Номер 11 сигурно е някъде около пресечката с булеварда, в новите жилищни кооперации, около бистрото на журналистите „Волга Волга”... Според номерацията – левия тротоар, може би точно в най-стръмната част.

Да, да – тука е. Апартамент 6, трети етаж... Да, да – тука са фабриканти, търговци, рентиери, предприемачи... Кой ли ще ми отвори?

Звънец, суетене извътре, поглед през шпионката на вратата, тихо проскърцване.

- Добър вечер... О-о, г-н Койнаров!... Антрефилето ти за нашия театър е отлично. Поздравления! Къде е Невена?
- Ама...
- Я се дръпни!...

Койнаров – хроникьорът от вестник „Заря”, по халат и чехли на голо, опитва да състави изречение в антрето.

А през салона, зад една врата – и вечно засмяната „годеница”... Неподготвена за случая, сиреч без дрехи, седнала в широко легло с бели лилии и балдахин от дантели (о, младежът има вкус!), с придърпана завивка над носа си, но с неподходящо за царствеността й изражение – очи колкото виниловите дискове с фокстрот. В бързината пропуснала да покрие лявата част на белите си хълмчета, влажни зони, дълги и искрящи на електриката хребети... Да, и червилото й е излапано...

- Невено, Невено-о, много ти е широко сърцето на тебе – винаги има място за още един в него...

- Ама, Иване... Ти...

- Какво „аз”? Извила си се като русалка под балдахина на Койнаров! Оня ден се запознахте на интервюто в гримьорната... Пту! Да беше изчакала поне месец- два, че... Абе.. Край! Аз – ти, дотука сме!

Хубавецът зад гърба му е по-мек от халата си. Мърда само, когато посегне да приглади или пощипне тънък мустак. Трае си – но не от срам, а от яд... Всеки вестникар би си задърпал космите нервно. Това, да присъстваш на скандал – интим, комплицит, между театрални звезди, а да не можеш да го резнеш на първа страница още сутринта!!! Триста суфражетки в леглото на ергена!... Защо ли? Защото ще трябва да омаскариш и самия себе си – като лъстител, изкушител и прелюбодеец...

Как наивно, крехко и добротворно се люшна този романс! Първо разходка с диалог из алеите на Борисовата градина, сетне – лудуване дискретно с хлапетата в Царската детска градина току до Университета, привечер – Американската сладкарница на ул.”Раковска” и... допреди минута – вулканично сладострастно танго без публика... Е това последното, за тангото, ставаше за заглавие на първа страница... Ама на!... Язък!...

Затова пък г-н Станев е съвсем спокоен, несвойствено за темпераента му на сцената. Повдига леко бомбето си:

- Невено, и да не си ми виснала вкъщи да ми се тръшкаш и сополявиш... Край на годежа! Никаква сватба!...- и ледено, в най-ниския регистър - Извинете за безпокойството...

В антрето, на излизане вече:

- Отличен вкус, г-н Койнаров. Виенска мебел!... Много е уютно... По Дунава с паровоз, а от Русе до София – по железницата. Моите мебели са по американски дизайн, тука ги поръчвах...

И потънал обратно в нощта.

Годеницата изпълнила горно „до” на наколко пъти, потупала с юмручета и хлипове халата на прелъстителя си и взела да опакова обратно водопадните си прелести. А естетът с балдахина събирал последни капчици сияние и аромати парфюм от бялата й кожа... Наистина е звезда, наистина е царица, не – богиня на греха... Разкош от линии и грация! Дали ще склони и друг път да разпилеят дантели в спалнята на „Дунав”11 ?... Божа работа – като нея самата...

Оригинална пощенска картичка от 20/30-те години на ХХ век

Невена изпълнила заръката да не ходи при Иван. Прибрала се вкъщи и започнала да се... трови. Ама и такава една задача, ако я подкараш импулсивно и без предварителни репетиции, е обречена на провал. Като бракът й с шефа на театъра тая вечер... Малко били сънотворните, аспирините – изветрели, та като взела да се тръшка пред намръщената си хазяйка, младият й хубав живот съвсем нямал намерение да отлита където и да било... Кой е луд да изостави такова тяло?!... Телефонът, линейката и айде у Александровската болница, в „Спешното отделение”. Там веднага и отговорно я прочистили от отровите – както е по медицинските науки, и отгоре, и отдолу...

На сутринта озлочестената нееднократно през изминалата нощ госпожица Невена Д. вече давала изявление за пресата пред наобиколили болничното ложе съставители на антрефилета. В случая отсъствието на красавеца Койнаров било повече от наложително. Но телефонът вече бил изобретен и действал безотказно. Така че организацията на информационното събитие си останало негово скрито дело.

Резултатът от ненаписания репортаж „сладострастно танго със сгодена русалка” по първите страници на големите национални вестници „Зора”, „Заря”, „Утро”, „Дневник” изглеждал така:

„ОТРОВИТЕЛЯТЪ ИВАНЪ СТАНЕВЪ”,
„ПРИМАТА НЕВЕНА Д. ОТРОВЕНА ОТ ГОДЕНИКА СИ ”,
”ЛЮБИМЕЦЪТЪ НА ПУБЛИКАТА И.СТАНЕВЪ ТРОВИ ГОДЕНИЦАТА СИ” и тем подобни.

Обективната и точна, набързо скалъпена информация служи на истината във всичките й форми. От хилядолетия първите две уважавани професии -проституцията и изисканият журнализъм, са жрици в храма на изящието (на тялото, словото и парите).

Тъгите и неприятностите около грандиозния скандал с отровителството отминали. Публиката и почитателите на представленията с игривата госпожица Д. нарастнали добротворно. Председателят на Кооперативния театър бивал отново доволен и от талантите, и от приходите в касата чрез нежната гласовита прима.

В този период г-ца Невена се увлякла и по художествената фотография. В прочутото ателие на Бончо Карастоянов - трето поколение придворен фотограф, г-ца Невена изпълнила пред обектива красиви пози на току-що изкъпани в пяната богини. На друг сеанс участвала в светлинно епидермална трактовка „Трите грации” – неглиже. И до днес може да я съзерцавате естетически на пощенски картички с полегнали до потока, тъгуващи по любимия русалки.

Красотата винаги е спасявала света... Мир, братя!

Момчил ПОПОВ, ММХІ

Сталин организирал катастрофата край Розуел, САЩ

2011-10-14T06:01:00.000-07:00

Известната в историята "Катастрофа Розуел" – разбиването на НЛО в щата Ню Мексико през юли 1947 г., била организирана от Сталин с цел всяване на паника и тероризиране на населението на Съединените щати.

Сензационната версия е от книгата "Зона 51" на журналистка, която твърди, че е получила информацията от разсекретен бивш служител на тайните служби, изпълняващ държавни поръчки на Пентагона.

Според книгата, на Сталин хрумнала тази провокация след като научил за потресаващия ефект от радиопиесата за превземането на Америка от извънземните (1938 г., радиостанция CBS, „Война на световете”, по мотиви от романа на Хърбърт Уелс).

«Самолетът с едно крило» на Хитлер – диаметър 26 м, скорост – 1100 км/ч

Към края на Втората световна война Съветският съюз пленил немски изтребител от ново поколение, с едно крило, развиващ 1100 км/ч. Също така, там били натъпкани същества от тайните камери на лабораторията за любопитни факти. За разлика от хората, те били с ръст до 150 см, големи очи и непропорционални тела.

Когато «самолетът с едно крило» нахлул в американското въздушно пространство, бил ударен от мълния. Повечето от пътниците загинали при сблъсъка със земната повърхност, други починали по-късно.

Така или иначе инцидентът оставил своя отпечатък върху историята.

Източник: интернет RU,
30.09. 2011 г.

Съветски плакат, изобразяващ мощта на военновъздушните сили

Горе: Музеят в Розуел, САЩ, 2010 (Сн.: Коста АТАНАСОВ)

Целувка под дъжда

2011-10-10T01:17:00.000-07:00

Есента отново плаче по прозореца. С топли и едри сълзи. Едни се хлъзгат по стъклото, други глухо дрънчат по ламарината на перваза.

Очите ми отдавна са вперени в тъмнината. Ръцете са под главата ми на възглавницата. Жена ми спи, а дишането й не се чува.

Тихо е. Навън също.

Само далечен задгробен тътен от мотори тревожи примрелите ми сетива.
Жилищният комплекс, в чието начало сме свили панеленото си гнездо, се населява от над сто хиляди човекоединици. И цялата му моторизация, тролейбусация, автобусация, таксиметризация, камионизация и прочее реве с цяло гърло около дома ни. Дори мазилката под единия прозорец се е отлюпила от подобен вик на техниката.

В къщи е тихо само от един до пет през нощта. От последния тролей до първите ауспуси.
Ето и сега: ру-у-у-р.
Сигурно е от големите оранжеви самосвали. Виждам го и със затворени очи.
Навън е още тъмно. Капките се разбиват като бръмбари в прозореца. Време за сън или мъдруване... Но трябва да се става.

Размърдвам се под завивката си и тихичко надигам съседната. Заспалото тяло инстинктивно се помества, за да направи място на ококореното. Промушвам ръка под главата на момичето, а то преплита крака в моите. Без да се събуди. Само тихо въздъхва. Търся сухите горещи устни. Дръпват се. Плъзвам длан по намерено прозорче плът. Горещите пръсти леко, но твърдо ме спират.

Рано е. Нека поспи още.

Пълният текст:
http://www.popovart-sofia.eu/int-celuvka.html
Рисунка (пастел): Васил ПОПОВ
http://www.popovart-sofia.eu/files/vasil/index.htm
„Целувка под дъжда” - разказ от Момчил ПОПОВ

ДЕВЕТ КИЛИИ ПОД ЖЪЛТИТЕ ПАВЕТА

2011-09-28T09:38:00.000-07:00

или за Студентските вълнения в София през 1968-ма

Прага, 21 август 1968. Арест на демонстрантка от „Пражка пролет”

Стар познат със служебен автомобил преди две лета ми разказа за студентски вълнения в София през 1968-ма. Доверително, почти на ухо... По улегнал през годините навик. Не бях и чувал за такива събития, въпреки че не спирам да ровя в живата рана – петолъчка. Нямам и много спомени от крехката и бурна възраст единайсет... А той е бил студент тогава – ляв член на „светлото бъдеще”. Та ми напълни главата как ги събрали другарите, предупредили ги да не се включват в протестите и им дали указания как по факултетите да разясняват, че жадуващите свобода съвсем са заблудени... От разказа му е останала в главата ми лятна нощ на 68-ма с младежи около Софийския университет, изтласкани и разгонени от народната милиция към „5-те кьошета” на Патриарха и уличките около него.

Две опреснителни думи за 1968-ма: студентски вълнения в Париж, изригване на протестите срещу войната във Виетнам, Пражката пролет и танкове с 200 хиляди войници на Варшавския договор по улиците на чехословашката столица.

Ако е така и наистина все още се мълчи „срамежливо”, то София – 1968 пропуска да се вреди сред нормалните и достойни източно евро столици, а не сред залупеняците, за каквито сме нарочени вече близо 70 години...

Скоро пак нещо ми щукна, та попитах друг, артистичен приятел, пак от по- горен клас, но от друго училище. Този път видях нещата от другата страна, още по - „романтични”:

„Току- що бяхме завършили гимназия и сме гледали още „умно” и зелено. Но имаше един от компанията – викахме му Гошоре, който цял живот си остана твърд фен на деокрацията и Запада. Интересуваше се какво става в Прага, разказваше и един ден донесе да прочетем прокламацията на чешките интелектуалци за „социализъм с човешко лице”. Казваше се „2000 думи” и съдържаше точно толкова текст.

Говореше се, че била преведена и размножена на циклостил от „Чешкословенския клуб у Булгарско”, този с ресторантчето на ул.”Кракра”. Чехи, преселени в България бяха се погрижили волята им да бъде чута и от нас.”

„Две хиляди думи” за Пражката пролет – 1968. И за това не бях чул. А ужким чета... Но в училище не са ми я преподавали де...

И новината от вчера. Точно в центъра на София, зад Двореца, на ул.”Московска” 5 е сградата на Държавна агенция „Архиви”. Знаех и съм публикувал вече на блога, че в мазетата под този градеж на жълтите павета е било място за изтезания, било е софийското Белене. На пъпа на София – цинично и арогантно! И с абсолютно основание (въпреки последни в бившия соц-лагер) хората от Държавния архив са решили да правят Музей на Държавна сигурност в зловещите подземия. Там, където директно са прибирани за „превъзпитание” хора, опълчили се против произвола и на Третия райх, и на Съветите...

Та в ти-ви репортажа снощи беловлас мъж, застанал пред една от 9-те запазени килии долу, каза:

„Тука е лежал брат ми. Той е участвал в студентските вълнения през 1968 г. в София”.

Звъня пак на артиста от горния клас да се похваля, че вече нещо се е размърдало под шапката на държавата. Той се радва и ми добавя още една към картинките от горещото лято на 1968-а:

„Тогава в София имаше голямо международно събитие – ІХ Световен младежки фестивал. Една помпозна комунистическа фиеста, предназначена да покаже на света, че сме за „Солидарност, мир и дружба” между народите. Цяла седмица София не приличаше на себе си, за пръв път беше интересно : имаше хора от цял свят, витеаше духа на свободата.

Из цялата тая гюрултия около стадион „Левски” и по алеите на Парка на свободата свободно се разхождаха наши младежи с наръч листовки „2000 думи”. И просто ги раздаваха на хората... После се затичваха нанякъде и се явяваха други – те пък събираха раздадените листовки и „играеха на гоненица” из храстите... Мисля, че и по трибуните на стадиона се раздаваха от листовките „2000 думи”. И там се явяваха другите хора и ги събираха...

Лятото на 1968-ма, национален стадион „В. Левски” – София. 12 000 косомолки и косомолци участват в масовките по откриването на ІХ Световен младежки фестивал

И цялото това движение, тази енергия, тези думи за справедливост ни караше да чувстваме, че свободата е нещо реално, нещо актуално. Нещо, което ни касае днес и нас, тук и сега, а не е мъгляво понятие от учебниците по история.

Мисля, че с този фестивал другарите не изписаха вежди, а извадиха очи... Сиреч, световната младеж ми е като някаква шарена паяжина в главата, а цели пасажи от проклаацията „2000 думи” помня и до днес. Искаш ли да ти цитирам нещо? Впрочем, сигурно вече я има и е достъпна”.

Така е, през лятото на 68-ма другарите „не изписаха вежди” – три седици след ІХ Световен фестивал в София нахлуха в Прага. И си тръгнаха чак през 1991-ва. А в края на лятото на 2011-та 9-те килии под жълтите павета пак започват да разказват истината – такава, каквато е.

Момчил ПОПОВ

Държавната агенция „Архиви” планира да създаде музей на Държавна сигурност

27 септември 2011 | 19:38 | Агенция "Фокус"

София. Държавната агенция „Архиви” планира да създаде музей на Държавна сигурност (ДС). Това каза пред Агенция „Фокус” Мартин Иванов, председател на Държавна агенция „Архиви”. Архивът по някакво случайно стечение на обстоятелствата се намира в една от сградите на ДС. За „Московска” 5 даже има градски фолклор. В една песен на Георги Минчев се е пее как са били затворени там. През ’60-те години се е казвало: „Внимавай какво казваш, за да не отидеш на „Московска” 5”. Тръгвайки от това съвпадение, че Архивът – място на памет, се намира именно в сградата на ДС нашият екип си дадохме сметка, че носим някаква морална отговорност пред обществото, което вече 20 години не може да се примири с най-близкото си минало. Може би то е твърде живо. България сигурно е последната държава в източния блок, която ще изгради такъв музей, заяви Иванов.

Той обясни, че идеята е той да бъде в някои помещения, ползвани за арестантски килии, тъй като не всички от тях са оцелели. „Сградата е построена през 1939 г. През 1972-1973 г. Секретариатът на ЦК на БКП е настанен там, след което профсъюз „Единство”, а накрая – Държавният архив от 1992 г. Сградата е преминала няколко трансформации, първоначално е строена като офис на застрахователно дружество, след това е на МВР. Сградата е емблематична за ДС. Ние ще се опитаме да избягаме от двете крайности – да представим една къща на ужасите, стаи с уреди за мъчение или обратното – да я възхваляваме. Искаме да разкажем история през няколко лични истории на няколко поколения българи”, посочи Мартин Иванов. Той призова хората да разкажат своите спомени: „Ще се опитаме да придадем един събирателен образ, като не вървим само през възстановки, но и чрез интерактивни методи на представяне”.

„Още не сме забравили времето на ДС. Нашето общество все още не се е помирило с близкото си минало. Този музей би бил проява на зрялост на обществото, че вече по някакъв начин започваме да се примиряваме с миналото”, допълни председателят на Държавна агенция „Архиви”.

Аделина ГЕОРГИЕВА

Г Л О Г

2011-09-18T00:10:00.000-07:00

Разказът е преведен на български език от автора специално за „Public Republic”. Това е първата публикация на разказа на български език.
Разказът е публикуван на английски език в Канада в списание VULGATA
Предстои публикацията му в литературното списание LOWEST COMMON DENOMINATOR , САЩ, и в сборника с разкази CARTS от Здравка Евтимова, който предстои да излезе през октомври-ноември в САЩ от издателство MOBITE.

разказ от Здравка Евтимова

Първото нещо, което ме грабна у Ана, беше гласът й. Веднъж чух някаква жена да пее една от онези прости песнички, които хората по селата около Радомир тананикат, за да не заспиват прекалено рано вечер. Песента беше за някакво капризно момиче, което иска нейния приятел да й купи коланче със сребърна тока. Бях чувал тази песен - никога не ми бе харесвала кой знае колко. Но що за глас имаше това хлапе – в него грееше среброто на всички сребърни зими, които бях преживял, беше глас, по-голям от вятъра! Тъй и не разбрах какво ме сграбчи със силата на хиляда яки колани. Никога не бях чувал гласище като това.

ЦЕЛИЯТ РАЗКАЗ ЧЕТЕТЕ ТУК!!

ВАЗОВ БЕШЕ ЖИВИЯТ НИ БОГ

2011-09-15T01:58:00.000-07:00

«Като го срещнете по улиците, не пропускайте да го поздравите почтително. Нищо не чиним ние без него!»

Петър МИРЧЕВ

Жива връзка с предосвобожденското ни минало и гордост за нас беше и народният ни поет Иван Вазов, по-млад от повечето поборници, които срещахме по улиците.

Всеки народ цени даровитите си хора. С Вазов беше и друго. Обичта ни към него, чувството за нещо свое, близко и мило беше нещо повече от оценката за големия му принос в българската литература. Той бе пял за българския народ, бе плакал заедно с него в дни на горест и разруха, възпял бе красотите на България, трагичното величие на априлския му бунт. Затова народът го обичаше по особен начин и беше горд с него. Нямаше дете, жена или мъж, които да не са готови да кажат наизуст нещо от него.

Дядо Вазов беше влязъл дълбоко в българската душа и тя му отвръщаше винаги с много обич и признание. Вазов присъстваше навсякъде. При настроение, баща ми започваше: «Сто и двайсет годин.. .», а майка ми запяваше: «Морен орачът из нивата сееше. . .». Една вечер на софрата нашият баща, стар екзархийски учител, ни настави нас, шестимата братя и сестри: «Слушайте деца, живеем в София. Не забравяйте, че тук живее и Иван Вазов! Като го срещнете по улиците, не пропускайте да го поздравите почтително. Нищо не чиним ние без него!»

Името на Вазов изпълваше учебниците ни, изпълваше и душите ни. Бе живият ни бог, когото можехме да срещнем по улиците, край когото можехме да минем със свалена фуражка, и той да ни погали.
Организирахме групи в махалата, за да идем до къщата му на улица «Раковски». Обикаляхме я, взирахме се в балкона й, търсехме по прозорците да се мерне бялата му глава. Изпитвахме вълнение, че дишаме с него един и същ въздух.

Като сега го виждам. Ето го, излиза от дома си. Обръща се, бърка в джоба, изважда ключа и заключва вратата. Премята през ръка неизбежното и през лятото пардесю и тръгва изправен с отмерени крачки към Градската градина. Тротоарът е слънчев и пуст. Аз минавам насреща пред Земеделската банка с ученическата си чанта в ръка. Вазов крачи, наоколо сякаш става по-светло. След него кучето му Хектор мотка ситно кривите си крака. Дядо Вазов върви с вперен напред поглед, на височината на очите си. Гарсонетката му трепва от лекия «тик», почти подпряла буйните му вежди. Бузите му розовеят и святкат като люспести. Буйните грижливо вчесани бели мустаци сякаш повтарят на едро веждите.

Прекосих тичешком улицата и се изправих задъхан пред него. Той не спира и не свежда вперения си поглед. Закрачих заднешком и потърсих ръката му. Целунах я. Дядо Вазов кротко ме погали по косата, тържествен, безмълвен.

Нашият прогимназиален клас беше горд, че имаше за съученичка едно момиче, което казваше за народния поет «вуйчо ми». Тя бе Събка Фетфаджиева, дъщеря на Базовата сестра. Веднаж се забърка в класа и преди да започне да декламира едно стихотворение на Вазов - не си спомням кое беше - каза, след заглавието му: «от вуйчо ми». Събка Фетфаджиева, кръстена на името на баба си, майката на Вазов, живееше в една малка къщица в двора на Базовия дом, откъм старата улица «Вълкович» (днес «Иван Вазов»). Дворчето беше малко и зашумено от храсти по края. В средата имаше плочи, на които играехме. Стараехме се да не викаме, защото знаехме, че дядо Вазов пише горе. Но можехме ли винаги да сдържим увлечението си?

Петър МИРЧЕВ
Из книгата «София – тъжна и весела», 1978

Тържествена панихида на гроба на Иван Вазов – 22 септември 1934 г., пл. «Ал. Невски», в зелената площ зад абсидата на храм «Св. София». Събитието се предава директно по Радио София.
Горе: Улица «Раковска» - 1905 г.: почитателите, домът и живият бог Иван Вазов

От социализма – с две майки и двама бащи

2011-09-09T02:51:00.000-07:00

> По някои аспекти на забременяването, миенето с хладка вода и сапун, манифестациите на 1-ви май и 9-ти септември, глада при капитализъма...

Да славим Партията - майка подпочвахме още с първия рев в родилното отделение. Вместо да вряскаме: „Леле-е, каква е тая лудница тука бе?! Да не е сухопътният живот?”, ние – достойните наследници на велики идеи, боботехме из пелените „Благодарим ти, Партийо любима, за светлите ни времена”. А за по-ограничените, но склонни към наизустяване беше достатъчен бегъл поглед към лозунгите по стените на медицинското заведение. Така без да се притесняват, можеха да крещят наволя препоръки от видни съветски учени как се борави с водата и сапуна, как се масажират гърдите на кърмачка или по някои важни аспекти на забременяването...

Искрената бебешка ода не беше породена от незнания по физиология, а точно обратното: първият ни рев бе съобразен с новия, прогресивен биологичен ред на Планетата. Точка първа от който гласеше: „Всеки роден при социализма, има две майки и двама бащи”.

Едната двойка се състоеше от Бащата на народа, Вожда и Учителя Другаря Георги Димитров и съответно неговата любезна съпруга Партията – Майка. А втората – от биологичните ти създатели...

Схемата се оказа валидна и за горките братя от социалистическия лагер. На първия баща оставяш прилагателните, само сменяш името и военните чинове: Генералисимус Сталин, Маршал Брежнев, Полковник Хонекер, Полковник Ярузелски, Маршал Тито, Генерал – Академик Чаушеску, Генерал Андропов... Гениална антропологическа, изключителна по мащабите си стратегическа схеха! Ако биологичните ти родители предявят претенции за бащинство, законните ти да се намесят първи и моментално да ги лишат от оскъдните им права. Сиреч, да ги пратят там, откъдето са се показали. И от общото им отроче да оформят идеологически издържана личност. Личност благодарна, личност удобна, личност вечно поклонена пред висините.

За детската градина и докато се учиш да сричаш си имаше списание „Славейче”. Покрай детските приказки и песнички бяха отпечатани леки поучения как се манифестира на 1-ви Май и 9-ти Септември, колко бедни, гладни и уморени са децата при капитализма, как мързеливците трябва системно да се презират.

На 8 –годишна възраст вече ни се връчваше първата песнопойка с първите маршове за заучаване наизуст. Мило, загрижено и отговорно. Далечен, изпъстрен с картинки привет от Партията – Майка. Тънко книжле колкото тефтерче за телефони, мъничко едно такова, точно като за детска ръчичка. Кодекс или устав на организация „Чавдарче”... От него помня как Тимур и неговата команда носели кюмюр и дърва на нещастна бабичка, а тя им дала плодове. Първата ми щампована петолъчка (сиреч, декламирам и до днес) е от тази книжка...

Пълният текст:
http://www.popovart-sofia.eu/dvama.html

Момчил ПОПОВ
На колажа: Маестро Попов (Бейби Голд) с първи изяви в пелените

Мечта за ручей

2011-09-01T02:17:00.000-07:00

- Знаеш ли, Тина, от сума ти време ме разпъваше някакво трептене... Някаква мечта. Зимна такава... Като че ли мечта..., мечта за ручей.

Христина въздъхва.

- Сигурно затова дойдох с вас.

С гаснещите си въглени огънят между палатките се е озъбил срещу небето. Краят на май е. Зеленото под нас вече съхне от топлите нощи, а от планинската река в ниското с тишината се заяжда жаба.
С Тини сме се настанили за през нощта върху последния надуваем дюшек. Ей така, на въздух, защото в двете палатки не се събрахме всички... Тя дръпва немирната ми ръка от ципа на дънките си.
- Еньо, недей! Дейзи и Ети още ги няма. Сега ще дофтасат и...

Разбутвам спалния чувал и сърдит вадя цигара. Сядам на тъмната трева, пресягам се за въглен от огъня. Димя. Псувам на ум, после редя гласно:
- Е какво?! Ще чакаме благоволението на госпожицата и госпожата да се върнат от увеселение?! Море-е...! Да ми беше Анета на мене, а не на Радо, щеше да се върти на пета!

Хвърлям око към палатката си, където сладко нанка съпружчето на Ети. След полунощ е, отмаря човечецът. А женицата му скланя руси клепки, дрънчи на китара някъде нагоре по реката и хич не й пука!

Пълният текст:
http://www.popovart-sofia.eu/int-mechta.html
„Мечта за ручей” – разказ от Момчил ПОПОВ

3.СОФИЙСКИТЕ ШОПИ ЖИВЕЯТ, КАКТО СИ ЗНАЯТ, 1883

2011-08-27T01:50:00.000-07:00

В село Долни Пасарел «общинският архив» се състоеше от 250 къси пръчки («рабуши») за всяко лице и 4 дълги

Акад. Константин ИРЕЧЕК

Софийските шопи всички са земеделци, освен немного пастири по подпланинските места; стоят постоянно в селото си и не ходят никъде другаде на работа, както техните съседи занаятчии, зидари от Трънско и Радомирско.

Като се направи София главен град, почнаха да забогатяват от продажба на храни, ала живеят, както си знаят, и само понякога оправят външността на своите колиби и тук-там градят черкви или училища; освен това подир войната си набавиха много коне, тъй че когато има селски тържества, навсякъде се показват силни кавалкади с живописни премени... В съда понякога един от другиго се оплакват, че му изкопал в градината биволските рогове, гдето били скрити жълтици. Те са набожни, ала не ми се показаха да бъдат и суеверни; поне аз често виждах по селата да работят и в неделя, и в празници, нещо, което другаде в България не ще забележиш.

И образованието между тях е слабо, па и сега, напук на всички усилия от страна на правителството, по селата малко се грижат за училища. Общинските сметки се държат изключително на рабуш, чиито резки се ползуват с по-голямо доверие, отколкото писаните книги.У кмета всеки селянин има своята клечка с финансовите резки: за държавните и общинските данъци; освен това там виси и «главната книга», дълга пръчка с общинските сметки (масрафи от тур.).

К. Иречек (седналият най- вдясно) и І курс за български светски учители

Например в село Долни Пасарел (117 къщи и 737 жители) видях в 1883 г. «общинския архив», който се състоеше от 250 къси пръчки за всяко лице и 4 дълги с общинските записи. Кметът знаеше на памет кому коя пръчка принадлежи, също и всеки селянин знаеше белега на своята клечка, който е изрязан на горния край и се състои от различно число хоризонтални и вертикални черти, различно кръстосани. Пръчките бяха все с четириъгълен разрез; от едната страна се правят резки за туй, що е длъжен да даде, от другата за туй, що е вече дал.

Това са «Чертъй и рязъй» на Черноризец Храбър, с които славяните са писали преди въвеждането на писмото. Освен това в термините за данъка на полуострова посочват често на резките: турски кесим (от кесмек рея), сръбски порез, данък въобще, и т. н.

Из «Пътувания по България»

( „Пътеписът е литературен труд от субективен характер” -
К. Иречек)

Какъв плаж, каква лимонада – Банкя, 1950-те

2011-08-19T09:22:00.000-07:00

Иде реч за времето, когато някои улици в курорта Банкя носели имената: „Партизанска”, „Ален мак”, „Аврора”, „Червеноармейска”, „Димитровград”,”Катюшите”, „Комсомол”. Но решително не е след 3-4 петилетки, когато други комуникационни артерии в балканския Баден Баден получават прозвищата „Десети конгрес”, „Леонид Брежнев”, „Язовирска” или „Газибарска”... Сиреч – през 1950-те.

Годините, когато тръгнеш ли на минерален плаж в Банкя, най- удобно е да се качиш на ... влака. С парен локомотив от Централна гара – София. След 40 минути с трен, ако вече си каталясал от жегата, а косите са ти пълни със сажди от висене по прозорците, първата ти работа от вагона е да се бухнеш направо в ресторантчето на гара Банкя. Гара – сладур, също като във Високите Татри или Алпите... Пък да му седнеш под сянката между бирите и гаровия часовник... А, и на прочутата банкянска лимонада (за децата - да не скучаят, а да смучат балончета).

Освен курортистки с извехтели от кризи, войни и купонни системи, шити по два- три пъти от една басма роклички, какво може да позяпаш? Разбира се, да се увериш (уж разсеяно, но съвсем прецизно) къде дамските тоалети са напрегнати достатъчно и къде- не. Пъргава ли е походката, тънък ли е глезенът? Въобще, носи ли другарката необходимата радост за... окото?

Е, и маневрата, с която завъртат пуфкащия железен мечок – локомотива. Върху колелото с релсите. За да го закачат на опашката на влака с лице към София, за обратния курс. Последна гара, нататък са деретата на Люлин планина, сиреч шопско- граовска губерния. Територия за търпеливите и хладнокръвните...

Мечокът е с голяма червена петолъчка на челото. Тя ти докарва стихове, маршове и колики над чашата...

На гърба на гарата пък е големият ресторант „Червена звезда”. Въпреки стряскащото си име, той е в стил „модерн” или „нео”- не знам какво си. Има зелена тераса между борове, а дансингът му помни стъпките на тънки валсове, парещи танга, диви румби, степ, дори чарлстон... И не толкова на ръченица или дайчово хоро... Предстои обаче да си ги припомни.

И автобус е имало до Банкя през 1950-те. Разбира се! Само че от тия кръглите Шкоди с малките прозорчета. Поради големия наплив на кооператори- отпускари от цялата страна това красиво возило си имало и кръгло ремарке с 20 седалки. Като туриш отпред 40, та общо 60. И така се засилил един ден автотранспортът по равното шосе покрай института „Пушкаров”, че на завоя отървал ремаркето в канавката... Ама екскурзиантите отзад здраво закачени с теглича, та катурнали и рейса отпред барабар с шофьора...

Шум, олелия, писъци, пожарна... Ама никой не пострадал... На тоя завой срещу конната база – там покрай реката си е равно... Изтеглили ги де.

Завърти ли автобусът последната спирка до гарата, и си право на плажа. Забравил ли си нещо, моля – по сергиите и павилионите. Че дори и сутиени по поръчка, шити по предварително взета мярка... Помниш ли я леля Димитрана? Е как не?! Живееше в София чак на Сточна гара, беше ни комшийка. Двайдет години всяка събота и неделя беше тук, на павилиона си за сутиени на гара Банкя...

Иначе за плажа – какво? Минерална вода, течаща, 10- метрова кула за скокове, плувен басейн, с плочките му и т.н. Народ, народ, народ... Кеф, слънце, ресторант. Ресторантът се казваше „Ялта” (наречен на срещата Сталин– Рузвелт-Чърчил, 1943-та). Нещо като казиното във Варна, но само през деня, с маси от двете страни на басейна.

Неделен ден на минералния плаж в Банкя, 1953 г.

И най- хубавата лимонада на света! Като глътнеш, мехурчетата ти излизат през носа. И лютят. Толко газирана! От минерална вода ли я правят, от що ли, но най- вкусната! Фабриката е била тука, в Банкя, по-нагоре в дерето покрай реката.

През седмицата освен на плажа, можеш да покиснеш здравословно в двете бани на Банкя – старата в центъра пред чешмите, и новата – в профилакториума... Разбира се, и двете минерални.

Да, хубаво е да поседиш на пейка във вековния вече парк „Кестените”... Да послушаш спомените на поживял банкянец... Да се полюбуваш на бароковата сграда на старата баня.

Така от дума на дума (пък и от някоя книжка) разбираш защо центърът на Банкя прилича доста на Баден Баден в Германия или Карлови вари в Чехия. Заради личната и навременна грижа на един български цар. Той (подобно на римляните отпреди 2500 години) редовно излетувал тук барабар с кочияша и каретата си. Фердинанд вижда бъдеще пред люлинското селце, обявава архитектурен конкурс в Европа и през 1907 г. старата баня и паркът вече са налице...

След минералната, на Стария континет е дошла модата на слънчевите бани. Трябва да се мисли за строителството и на обществен минерален плаж.

Момчил ПОПОВ
Снимки: Фамилен архив

2. СОФИЙСКИТЕ ШОПИ СА ПОДЧИНЕНИ НА ДЯДО - ТОЙ ПОНЯКОГА Е ЖЕНА, 1883

2011-08-12T22:42:00.000-07:00

> Под Витоша в Драгалевци има две цветущи задруги: Алулови (36 души) и Даневи (34 души: вдовица, нейните 4 женени синове, 3 женени нейни внуци и 19 деца)

Акад. Константин ИРЕЧЕК

В домашния живот са запазили старите обичаи и уредби. В известни планински села около Витоша и Люлин съществуват още старите родове, където няколко женени братя или братовчеди живеят заедно под един домакин (домовладика, стопанин, дядо), който може да бъде и жена; също и в съседното Брезнишко и Трънско тази стара уредба още мъждее.

Първа статия за българската задруга написа не някой юрист, както очаквахме, а познатият финансист и икономист Иван Евстр. Гешов. Задругата в Западна България, Период. спис., кн. 21 и 22 (излязла през май 1888 г.), стр. 426- 449. От този много интересен и важен труд ще направим кратко извлечение.

Според него - задругата се намира в планинските места между Цариброд и Кюстендил, по крайбрежието на Горна Струма, около Витоша, в западната половина на Софийско поле, под планините и в Палакария; в източната половина зад Искър вече е рядкост.

София и Витоша през 80-те години на ХІХ век.

Под Витоша в Драгалевци има две цветущи задруги, Алулови (36 души) и Даневи (34 души: вдовица, нейните 4 женени синове, 3 женени нейни внуци и 19 деца)... В селото Горна баня (Юкаръ баня) Бежовите броят 35 души, от които главните членове имат различни занаяти: единият е поп, другият земеделец, третият воденичар, четвъртият кръчмар, петият овчар, а шестият шивач, обаче всички ядат от един котел, целият им имот е общ освен дрехите; освен тях в същото село има още 20 други задруги (Богровци, Дърневци, Бижови и др.). Освен това в селата, наречени Гурмазово (на пътя за Сливница) и Герман (на пътя за Пловдив), последната задруга неотдавна се е разпаднала, а в селата, наречени Суходол и Обеля (те образуват една енория с Горна баня), отдавна вече няма никаква задруга.

Зад Владайския проход Мошино, при каменовъглените делове, всичко е заселено от задруги (Чавдарови, 5 братя; Деспотови с 30 души н др.). Като тях има много в Перник, където главният род са Попчевн, 34 души, т.е. 6 женени братя, между които единият е земеделец, другият воденичар, третият кръчмар, а двамина са управители на добитъка в егреците вън от селото; домакинът бил по едно време и секретар на Земеделската каса в София, но всяка събота си отивал у дома да нареди каквото трябва. Останалите пернишки родове са Пуряковн, Пешови, Иглеви, Боневи и др.

След това Гешов споменава още и задругите в Ярлово, на южната страна на Витоша, и в Радомирско, покрай Струма (Жаблене, Враня стена и др.). Нему се струва малко средното число 5,9 души на къща в княжеството според преброяването на населението от 1881 г. Грешката може, казва, да се състои в това, че мнозина не са записвали децата си: инак в Софийско това число се увеличава на 6,37, в Кюстендилско на 7,82, в някои села на Трънско на 10—11. Може би са смятани и егреците (сгради за добитъка с колиби при тях) като особени къщи, при все че съставляват част от къщата, разбира се, отдалечени и само лятно време обитавани.

Терминът рода останал непознат на г. Гешов; аз съм го слушал много често, а знае го също и Каранов в описанието на Кратовско (ПСп, Браила, кн. 11 и 12, стр. 127). Мъж, който живее сам с жена си и децата си, се нарича самец. Децата на задругата се наричат не според името на рода (напр. Чавдарови), а според името на домакина (напр. Андонови), макар че той им се пада чичо или дядо.

Старейшината се нарича домакин. Той бива с редки изключения само мъжко лице, ако и вдовец или ерген. Той води сметките, продава и купува, представлява рода пред съдилищата, всичко според решението на самата задруга; тя самата дели длъжностите между своите членове, но домакинът надзирава тяхната работа. Той може да отстъпи или членовете могат да го свалят и да го отлъчат.

Покрай него женската работа разпределя и управлява домакинята, която може да бъде и мома. Жените от задругата готвят за целия род по известен ред. Всеки предава печалбата от своята работа на задругата, но затова пък тя ги храни и облича заедно с децата му. Отделен член може да се отдели или да бъде и изпъден; при оттеглянето си той получава своята част и дрехи, обаче докато е жив бащата, синът не смее да иска своята част.

К. Иречек ( вляво) при едно от пътешествията си из България

Родът съдържа освен лицата, близки по кръв, и доведените зетьове и снахи; ратаите не са в никаква връзка със задругата. Момата получава за сватбата си само зестра от дрехи и покривки, затова пък зетят дава на задругата прид в пари. На момата, която с венчаването е въведена в задругата, зестрата остава като частен имот.

Гешов споменава характерен случаи за положението на задругата пред закона. Домакинът на един род в Перник купил от общите пари две ниви и ги задържал за себе си; съдът решил в негова полза, тъй като в актовете за покупката се е споменавало само неговото име, обаче в селото се вдигнала такава буря, че домакинът се принудил да се подчини. Задругите са запазени там, където ги има повече и където някоя се отличава с по-големия сн имот. Стремежът за делене е силен от личен егоизъм, от взаимно недоверие и под влиянието на женската нетърпимост. - Примерът на Гешов може би ще въодушеви и други български писатели. На запад, в Родопите, в Северна Македония ще може да се издири още доста интересен материал.(За задругата вж. С.С. Бобчев. Българската челядна задруга в сегашно и минало време, СбНУ, кн. XXII- XXIII, София, 1906- 1907.)

Из «Пътувания по България», 1888 г.

( „Пътеписът е литературен труд от субективен характер”- К. Иречек)

ДОСТОЕН АКТ НА СЪБУВАНЕ И ОБУВАНЕ, 1990

2011-08-09T05:29:00.000-07:00

или Възмутително младежко мероприятие на жълтите павета

Някъде 90-та, лятото, тоталитарно настроени младежи (от двата пола) решиха да вземат изпита си по марксизъм-ленинизъм по модерен и достоен начин. Докараха насред София грохнал соцавтомобил, типосаха го на жълтите павета пред входа на спорната сакрална сграда и подредиха учебници около и в него. Последва освобождаване от вехтите дрешки и позиране пред пресата ептен дибидюс. Родната полиция се намеси решително и отново им обу гащите.

Ние пропуснахме този достоен акт на събуване и обуване, но все пак успяхме да сварим таратайката агиттабло пред входа на сакрамента. Тиха печал и нега ни изпълни от непоправимия пропуск да съзерцаваме голо моминско дупе на площада, където съвсем доскоро можеше да се чуе предимно "Ура-а!", трясък от вериги на танкове и "Да живее БКП!". Тиха печал и съпричастие към грешките на младите... Първа грешка: че вече е изгряла демокрацията и на никого не му пука за другарчето. Втора грешка: че вече не се полагат изпити по истмат, диамат и тем подобни мъдрости. Трета грешка: айде, пичовете да си седят в строшената колица и да си се пържат в собствен соус из напечените ламарини, ама девойчетата, девойчетата-а...

Защо и те?! Я, както са си били така голички, да вземат да се качат на трибуната. Хем прохлада, хем всички и отдалече да ги виждат. И да им се радват...

Пълният текст:

http://liternet.bg/publish22/m_popov/eros/dostoen.htm

И други възмутителни прояви (от "Ерос и Потури"):

http://liternet.bg/publish22/m_popov/eros/index.html

Съхранил и показал фотосите: "Изгубената България"

http://www.lostbulgaria.com/index.php?cat=11

1.СОФИЙСКИТЕ ШОПИ И ТЕХНИТЕ СОПИ (ТОЯГИ ЗА БОЙ), 1883

2011-07-29T07:43:00.000-07:00

Акад. Константин ИРЕЧЕК

Жителите в Софийско поле са хора първобитни и затова в етнографско отношение интересни. Принадлежат към особен планински тип, който се отличава от съседите си по ръст, характер и

носия, по-малко по говор, и техните села са разположени по високо лежащите долини около Витоша и Западния Балкан. Тези хора се наричат от другите българи шопи, а земята им Шопско или с турско окончание Шоплук.

Произходът на това име не е изяснен, както и не знаеме доколко то е старо.Неизвестно е също и пространството, върху което то се простира. Източните българи смятат за шопи и жителите на Врачанско, Трънско и други краища. От друга страна, името засяга дори Македония, където селяните около Кратово се наричат отчасти шопе, отчасти поляци (жители на полето). Кюстендилци наричат шопи всички техни съседи, които са гащници, т. е. които носят бели тесни гащи.

Селяните около София са хора силни и високи. Лицата им не са еднакви, ала главно изпъкват два типа: един славянски покрай Балкана и един турански, може бн печенежки, около Витоша. Лицата на мъжете и жените не са много хубави; затова пък ще видиш красиви хора зад Витоша, в Радомирско.

Те са здрави и закалени; зимно време, когато има сняг, селяните излизат с отворени гърди, а момите и в най-големия студ ходят на пазар в града без кожух, в същото облекло, както и лятно време. Техният говор принадлежи към западната група на българските наречия, която се дели от източната горе-долу от течението на Искър, ала не е в цялото поле еднакъв, дели се още на няколко подговора. Между личните имена се е запазило по нещо странно, при все че и тук, както и другаде, всякога заемат първо място повечето имена на християнски светии.

По характера си те са хора добродушни, ала при това недоверчиви, с изкуствена преструвка, хитри и понякога вироглави. Раздразнени, стават много зли. В последните турски времена убивали са тайно отделни черкези по полетата с дълги дебели сопи, без които българският селянин не ходи вън от селото, които им са потребни за помушване воловете и биволите, впрегнати в колата.

Софийски шопи от края на ХІХ век

Носенето на тези големи сопи според свидетелството на рицаря Dernschwam е било общо в България още в XVI век. Софийските селяни със свирепи буйства вдъхнали такъв страх на гръцките епископи, щото последният от тях Доротей, който собствено бил българин от Копривщица, набързо побягнал в Берковица и вече не се върнал в своята столица.

Също и в българско време те понякога хубаво се набиват помежду си за селския синор. Освен това те се употребяват от време на време от политическите партии за произвеждане буйства при изборите в самия град.

Живеят много скромно, ала затова пък страшно пият, и то ракия. София още в турско време е била обявена като град, в който от всички български градове има най-много кръчми, и Софийско е единственият край, където по- често можеш да видиш пиян българин. Най-първобитната част от тукашното население са жителите на Искрецка околия, по планините между София и Берковица.

Из «Пътувания по България», 1888 г.

( „Пътеписът е литературен труд от субективен характер”- К. Иречек )

АТЕЛИЕ, ГОЛИ КРАСАВИЦИ, КЛЮКИ – 1930-те

2011-07-22T09:09:00.000-07:00

Георги Ст. Георгиев, „Демон”, 1925 г.

Ще илюстрирам интересно парченце от историята на София, наречено „Актова фотография”. Намерих го в поредната великолепна статия на Искра ЦЕНКОВА в сп. ТЕМА „Плът за продан”:

„ През 30-те години в София си пробива път и еротичната фотография. Скандалните снимки излизат от ателието на Бончо Карастоянов, потомък на известния род Карастоянови, с който е свързано началото на фотографията у нас. Бончо учи занаята в Берлин, а след това и в реномирано парижко студио. Той е не само сред първопроходците на цветните снимки у нас, но ателието му става известно с актовите си фотографии. Софиянци клюкарят на ляво и на дясно, че в тъмната стаичка се вършат всякакви мръсотии. Градът се успокоява едва когато става ясно, че по време на фотосеансите присъстват и съпругите на фотографите.”

Ето и някои от оригиналните актови фотографии от тогава, прескочили през клюките и годините директно в българската арт-класика...

Бончо Карастоянов, „Акт”, 1937 г.

Бончо Карастоянов, „Акт2”, 1935 г.

Георги Ст. Георгиев, „Сатир и нимфа”, 1934 г.

Георги Ст. Георгиев, „Край морето”, 1922 г.

Стаята на Светла

2011-07-15T23:00:00.000-07:00

> Или за пъстрите парцалчета, наречени интимен дамски свят

Не предполагах, че в стаята на Светла има някой. Затова без да чукам, влязох. Пред мен обаче бялна тялото на жена ми - влязла да се преоблича. Спрях се сепнат до вратата, а тя бързо зави с ръце разкошния си бюст и част от корема:
- Излез веднага!

Пъстрите й зелени очи присветнаха, а ноздрите на вирнатото й носле се разшириха от гореща струя. Стоеше гола пред отворената врата на лакирания гардероб, а зад гърба й се подхилваха пъстрите парцалчета, наречени интимен дамски свят. Понечих да се дръпна назад. Но зелените огньове за кой ли път ме впрегнаха. Бавно седнах на кревата на детето и отпуснах ръце на коленете.

- Слушай, Веро, ако те подпочна сега рано-рано, както си ми на сгода, не знам как ще се отътриш на работа. Така и така си закъсняла...
- Махай се! - изсъска майката на дъщеря ми.
- Как не те е срам бе?! След петнайсет години семеен живот познавам всяка пора на тялото ти... А си взела да се криеш!

От една година не съм я виждал така. Цяла година! Идва си вечер, преоблича се в банята и ляга до мен на дивана в хола... Имаме стая, хол и кухня. Детето е само в стая, за да се развива правилно. А ние вече 360 нощи спим гърбом, без да се докосваме. На разтегнатия диван под червената картина в хола. И не се развеждаме. Дори не смеем да си подадем документите. Заради детето. Който пръв си тръгне, ще бъде намразен. И край!

Пълният текст:
http://www.popovart-sofia.eu/tv-svetla.html

«Извратени танци със силно въртене на главата, клякания и др.», 1976

2011-07-08T08:24:00.000-07:00

СПРАВКА ОТНОСНО: Младежките увеселения, провеждани на танцовата площадка в Парка на Свободата, дискотеката в ж.к. „Младост" и бара в Студентското градче - Ленински район.

По инициатива на отдел „Отдих и култура" към СГНС, ежегодно през летните месеци в Парка на свободата, на танцовата площадка, се провеждат младежки увеселения. През зимата, тези мероприятия се провеждат в някои квартални читалища и най-често в читалище „Средец" - Кирковски район.

Младежи и девойки масово посещават дискотеката в ж.к. „Младост" и бара в Студентското градче. На тези места ръководителите на мероприятаията много често не спазват работното време, като позволяват младежите да остават там и след полунощ.

Въпреки забраната за употреба на алкохол в дискотеката, често са случаите, когато той се внася от посетителите или се продава от отговорника Цветков. Това заведение е определено като младежки клуб на РК на ДКМС - Ленински район и има представител на комсомола, който отговаря за целия клуб.

Както в клуба, така и в бара на Студентското градче официално е разрешено тютюнопушенето.

На танцовата площадка в Парка на свободата свири оркестър „Авангард", репертоара на който се състои предимно от западни танци и песни, изпълнявани на английски и френски езици.

(116 л.) Външният вид на изпълнителите прави лошо впечатление, тъй като се обличат в разноцветни дрехи, панталони тип „Джинси", ризи тип „вестник" и носят дълги коси.

Изпълнението на западни модерни мелодии, придружени с крясъци и кълчения, привличат младежи с престъпни наклонности, които се стремят да са в унисон с оркестъра. При изпълнения на народни песни и хора, танцовата площадка винаги е празна.

Болшинството от посетителите се назовават не с имена, а с прякори. Модерно в момента на тези места е младежите да си разменят дрехите.
Напоследък се оформят танцови двойки, които изпълняват извратени танци със силно въртене на главата, клякания и др.

Под въздействието на тази музика и на алкохола се извършиха и някои хулигански прояви и престъпления. Така, например, през 1975 г. се оформи група от младежи, които след употреба на алкохол извършиха редица грабежи, кражби и хулигански прояви. Организатор на тази група бе Виолет Лилов Кънчев, род. 1958 г. член на ДКМС, неупражняващ обществено-полезен труд. През м. април т. г. след напиване в бара на Студентското градче, ученикът Тони Георгиев Чолов - 17-годишен, противозаконно отне лека кола.

Считаме, че е целесъобразно ГК на ДКМС да обсъди въпроса за програмите и съдържанието на младежките увеселения, както и за недопускане употребата на алкохол и забраната на тютюнопушенето в младежкия клуб и бара.

ЗАМ. Н-К СОФ. ГРАДСКО У-НИЕ НА МВР

10. VII. 1976 г. - полковник [подпис]

На снимката горе: Градинско парти с ролков магнет «Грундинг» - купон на теферич с мои съученици, юни 1976 г. Двама упражняват стъпките на възмутителния, «извратен», но много моден и любим танц тогава «Кунг Фу» (Личен архив)

Източник: Архив AНАМНЕЗИС
(КРДОПБГДСРСБНА, VI л - 615, т.2, л. 115-116)

СЪВЕТСКАТА АРМИЯ ИМА ДВА (2) ПАМЕТНИКА В СОФИЯ

2011-07-01T23:04:00.000-07:00

> На Уважаемото внимание на Г-да Общинските съветници

Единият е пред стария Софийски зоопарк и докъм края на 1970-те гордо съжителствуваше с него. А другият е на възвишението в Лозенец по диагонал срещу хотел „Хемус”, в паркче отдясно на бул. „Черни връх”. Разликата между този срещу Софийския университет и този в Лозенец е, че първият (според признания на архитектите му) е с кух (празен) постамент. Тоест, нарочно е качен на висока кула, за да отговори на нуждите на комунистическата пропаганда.
А във втория има костница на починали в България съветски войници.

Скулптурната бутафория, наричана Шмайзера, е огромен и смешен символ на тоталитарно надмощие. Един от авторите му – проф. Любомир Далчев, като емигрант в Америка, писа писмо през 1990-те, че тази композиция вече няма място на българска земя... Мемориалът в Лозенец съдържа и истинска войнишка костница (не коментирам причините и начините за смъртта на тези хора – вече се разбра още една от големите тайни на българо- съветската „дружба”).

Наличието на първия роди анонимна изява на свободен творчески дух - графитът „В крак с времето” от 17 юни 2011-та. И поредният сблъсък между свободомисли и русофили. Вторият е тих, красив, тъжен, каквото е редно да бъде едно място за поклонение. Толкова е встрани от обществения интерес, че дори стари софиянци не се сещат къде е (камо ли д-р Желевите вълни от нови преселници).

Какъв е проблемът пред мъдреците на София? От 20 години назад, та и напоследък? Никакъв...

Поклонниците на Червената армия имат мемориален парк за отбелязване на годишнини, признателност, почит – в Лозенец. Силна, внушителна урбанистична композиция от май 1954 г., с автори Илия Петров и Иван Мандов... Мандов дори „вгражда сянката си” тук и това е последният му творчески вик....

Мемориалът в Лозенец е място, което с мълчанието си разказва за противоречията на ХХ век. А тоталитарното грозилище срещу Университета (за съжаление, също от именити, но принудени автори) просто трябва да бъде разглобено и преместено в чисто новия Музей на тоталитарното изкуство в кв.”Изток”. Той ще е готов до месец- два и струва на нас, кризисните 4 милиона и 500 хиляди лева! Чухте ли добре – четири милиона и петстотин хиляди лева! Добра цена и достойно ново място за пенсиониране на миналото ни.

Момчил ПОПОВ
На снимките: Мемориалният парк на Съветската армия в кв.Лозенец – София

На гюлето на барон Мюнхаузен

2011-06-24T11:34:00.000-07:00

> Картини от едно пътуване по Дунава

Написах бравурно съчинение за голям конкурс. Пуснах го вчера на обяд, рекох да отморя с новото си откритие „мастичка”, привечер пред портата спряха гости... Доде се натутам да видя дали е излязло, доде загрея какво става, те организаторите го публикували, хората си го намерили, чели... И то яко – за 1 ден над 1000 души. Сиреч колкото е традиционният тираж на БГ хартиена книга от БГ смотан автор като мен. Две странички, ама ожулени от четене... Голям кеф!
Сигурно са си викали „Тоя бая ни лакърдиса, ама нейсе” ( по регламент съм и с ЕГН–името си и някои още не са ми свикнали..)

Да видите, че не съм лъгал много, сега пускам и фотоси от едно от пътуванията, описани в най- новата ми декламация

„Дунав минава през София”

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3908811

Комбиниран поход с лодки и велосипеди по Дунав, осъществен от в. „Ехо” и туристи от София <Видин – Русе, Юли 1986>

ЗВЕНОВОДКАТА ЕЛЕНА

2011-06-18T08:28:00.000-07:00

Любовна поема от 1950-те за разучаване и наизустяване

Автор: Н.СТЕФАНОВ

Речник:

Звеноводка – агро мениджър на група за хенд мейд; МеТеСе – машино- тракторна станция към кооператив; Секретар - ивент мениджър;

Це-Ка - централен комитет на компартията (от 1954 до 1989 се помещаваше в сградата без петолъчката на Ларгото); мургав тракторист от възбуда зачервен – метафора за силна обич към комунизма; мощен възглас „Ка-Пе-Ес-Ес” – името за скандиране на Комунистическа партия на Съветския съюз; Днес е мъртав, но живее... и докато слънце грее – всяка година (от 1949 до 1989) рожденият ден на Г.Димитров – 18 юни, „най- велик народен вожд” бе отбелязван всенародно, помпозно и величествено като светъл национален празник.

Скромна възстановка на отминали величави дни

Музеят на тоталитарното изкуство бил почти готов

2011-06-17T02:02:00.000-07:00

Вицепремиерът и министър на финансите Симеон ДЯНКОВ в предаването „Денят започва” на Българската национална телевизия, 14 Юни 2011:

„ ... Музеят на тоталитарното изкуство също е почти готов. До месец-два ще е готов. Там освен самия музей вече има и прекрасна сграда за Министерство на културата, където ансамбъл "Филип Кутев" ще се помести и много други... Там цената е някъде също около четири и половина, пет милиона лева. Изцяло държавен бюджет.”

http://www.government.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0239&n=750&g=

Някой да е чувал някъде да е обсъждано какво ще има в този музей, как ще бъде подреден, на какви периоди и събития ще бъде акцентирано, кой ще се грижи за него, кой ще го ръководи и как ще отговаря пред децата, обществото и света как е представена информацията?

То тухлите, дюлгерите и процентите са лесни – пак ние сме си ги платили („Изцяло държавен бюджет.”) За изгорените души на цели фамилии, за мъчениците на ХХ век кой ще разказва?

Например в Берлин, в музея – бивша цитадела на тайната полиция ЩАЗИ, учениците ги развеждат бивши политически затворници от комунизма.

В софийския музей може би вече са предвидени за нагласяване верни бивши членове на комунистическата партия?! Нали е само „музей на тоталитарното изкуство”, а не на комунизма в България? Има резон...

На снимката: Неизвестен автор е оцветил фигурите на Паметника на съветската армия в София като известни герои - Дядо Коледа, Супермен и др. Под фигурите е написано "В крак с времето". (Вести.БГ)

София (HDR- фотографии) 2

2011-06-09T20:58:00.000-07:00

Паметникът на незнайния войн и църквата "Св.София" - ІV в.

Старата църква "Св. Георги" - ІV век

Улица "Московска"

Софийският университет "Св. Климент Охридски"

Галерията за световно изкуство

Езерото "Ариана" и Орлов мост

Източна София

Борисовата градина

Трамвай 20 към "Дружба"

"Младост 4" и Витоша

Германският манастир "Св. Иван Рилски Чудотворец"

Aвтор: Георги-Момчил ПОПОВ

Пра ЧОВЕКЪТ ОТ СЛАТИНА

2011-06-03T21:34:00.000-07:00

При изкопни работи в кв. „Гео Милев” през 1950-те строители се натъкват на останки от древно селище. Археолозите регистрират и датират находката: селище от неолита (новокаменната епоха). Появяват се и първи научн съобщения и публикации. Ето какво четем в юбилейна книга „София 1878 - 1958”, стр 65:

«Известно е, че в околностите на София – при Курило, Илиянци, Кремиковци и другаде са открити следи от живота на човека от неолита. Напоследък обаче неолитно селище се откри за пръв път в чертата на града. В района на студентския квартал изкопите за строеж се натъкнаха на останки от жилища, изградени от омазани с глина колове, замазки на огнища и разнообразни лепени на ръка глинени съдове. Обследването на мястото показва, че тук имаме една селищна могила, разположена на левия бряг на Слатинската река. Селището е заемало твърде обширно място. То е засега най-старото поселение в София – от ІІІ-то хилядолетие преди Новата ера.», Магдалена Станчева.

Два- три скромничко поднесени сензационни факта: че София («в чертата на града») е на възраст около 5000 години, че София, като жив и в момента град, е средище на най-древни цивилизации, че в София е открита най-старата строена къща (а не жилище в пещера) в цяла Югоизточна Европа.

Но по това време София е в рамките на т.нар. Съветски блок, строи безгрижно и устремено комунизъма и... По-висок и по-стар връх на цивилизацията от петолъчката на Кремъл не може да има и просто... няма. Археологическото събитие благосклонно е притулено, а научният интерес откъм Европа и света е покрит с розови недомлъвки.

Идва годината 1985-та. Екип на проф. В. Николов прави спасителни разкопки на селището от новокаменната ера на левия бряг на Слатинска река. Оказва се, че праселището в столицата на България е с огромни размери – заема 80 декара площ! Културните пластове са с дълбочина 3 метра и пред иследователите се разкриват общо 5 строителни хоризонта, сиреч още по-дълбоко и назад в древността.

През 1987 г. най- древното селище на територията на София е датирано, че е съществувало 6000 години преди Христа (ранен неолит)! Като добавим 2000 години цивилизация след това, се оказва, че София е град на 8000 години!

На площ само от 1,5 декара (колкото са разкопките от 1985-87 г.) са установени местата на 9 къщи в две успоредни редици. Строени от плет и кал на 5 до 15 метра разстояние, те били изпичани още по време на градежа. Четири от жилищата били доста добре запазени. Археолозите вадят на повърхността и целия бит и поминък на хората от ранния неолит: над 50 каменни брадви и тесли, брусове, точила, над 120 кремъчни ножове, стъргалки за кожа - 70, пра-сърпове за жътва и косене, 98 мелници за жито (хромели), тежести за тъкачни станове, лъжички.... Цял музей, с който би се гордяла всяка цивилизована столица...
В една от пра-къщите археолозите открили и челюстна кост от млад мъж, 18- 20 годишен. А на терена – и още две запазени погребения: на 19-20 годишен юноша с ръст около 1,73 м , и на 16-17 годишна девойка, висока около 1,55 м. Момичето се срещнало с вечността в нетипична за ранния неолит «жабешка поза» - седнало , със силно разтворени колене и с глава, насочена нагоре. Може би изобразявайки богинята-майка? Или пък обяснение защо местността тук от древни времена е наричана Русалиите (русалки)?

Така и праЧовекът от Слатина, живял в София преди 8000 години, станал съвсем реален и достоверен.

За последните 20-тина години освен че находките са запазени и някои показани тук-таме, може да се каже, че праЧовекът от Слатина отново е забулен в тайнства. Добре, че са наяве публикациите на проф. В. Николов, Кунка Григорова и Емилия Сиракова – археолозите, осъществили разкопките от 1985-87 г.
В момента на терена, който е до или във рамките на академичното градче на БАН в кв.«Гео Милев» цари погром и зелено спокойствие.

При добра воля и наличие на някаква мисъл тук може да се съгради парк – музей на неолита. Хората да идват и да се дивят на находките, а децата да подвикват:”Мамо, виж – Човекът от Слатина! Живял е в София преди 8000 години.”... Пътувал съм, видял съм, затова писах.

Руини от бараките на археолозите на територията на най-старото селище в София, 2011 г.

Горе: В колажа е използвана фигурата- реална възстановка на Човека от Алпите. Откривателите му в топящи се ледници на Австрия, го нарекоха Йоци, живял е преди 5300 години и е пра-пра-пра внук на Човека от Слатина.

Текст и снимки:
Момчил ПОПОВ

Букурещ – тук са се срещали хъшове, комити, четници

2011-05-31T02:25:00.000-07:00

Липсата на какъвто и да било интерес от българска страна към сградата на Българското възрожденско училище и читалище в Букурещ /1869/ доведе до сриването му в началото на 90-те /или година – две по-рано/. За строеж на бензиностанция... Вместо реставрация и консервация, както е редно за една национална светиня.

Тук са се срещали хъшове, комити, четници, играли са първо българско театро, Левски и Ботев /не футболните отбори, а истинските/ са идвали да се посгреят край кюмбето, Даскал Христо – син на даскал Ботьо от Калофер е даскалувал през 1874 г., тук се е запознал с Венета... И прочие, и прочие...

През 1987 г. успях да го снимам, а вчера напътих жена ми през Дунава с разказа за тези свети места:

Ще има ли на 2 юни цветя на ул. „Мошилор”134 в Букурещ ?

http://zagorata.blogspot.com/2011/05/2-134.html

Скъп гост - 1942

2011-05-24T19:40:00.000-07:00

Привечер двама ловци спряха пред чичовата Стоева къща и похлопаха на портата.
- Гости искаш ли, чичо Стойо, - запита единият от пътниците и подаде ръка.
- Християнин човек от гости бяга ли? – каза усмихнат чичо Стою.
Двамата пътници влязоха вкъщи и седнаха на възглавници край камината.
- Прощавайте, ваша милост, но ще ви запитам: вие тъдявашни да сте, не сте… Отгде тогава ми знаете името?
- Не сме, - отвърна запитаният. – Колкото за знаенето – знаем.
- Питали сте някого?
Ловците се погледнаха и нищо не отговориха.Чичо Стойо нареждаше с очи какво трябва да направи стрина Стоевица, за де се отсрамят по-добре на гостите. А тя вече беше сложила тиган на огъня и чупеше яйца. Край нея се навърташе малкото й внуче, Милчо. Отвреме- навреме то се навеждаше над огнището, стъкваше главните и подухваше огъня. Но едното му око беше все към гостите. Кой знае защо те му се сториха добри хора и никак не се уплаши от тях, макар че имаха пушки. Не избяга и когато го помилваха.

Илюстрация: Илия Бешков

- Внуче ли е? – попита по-младият от гостите.
- Внуче, - отвърна тихо чичо Стойо. – Баща му падна в Македония през голямата война, а майка му почина от жалби. Така било писано: на стари години да отглеждаме дребни деца. Две са. По-голямото го пратихме в града на пазар. Заминаха други от селото и ние го пуснахме с тях.
Младият ловец сведе натъжено глава. По лицето му мина черна сянка. И когато стрина Стоевица се обърна към него, стори й се, че видя сълзи в очите му.

- И ти трябва да си загубил свои в тия страшни битки, - запита го го тя, като слагаше софрата.
- Аз ли? Загубих… И мнозина.
- Мнозина ли? – изненада се стрина Стоевица.
- Мнозина… И твоя син, и още хиляди като него.

Ччичо Стойо се обърна към ловеца, после към другаря му и спря замислените си очи в картината, окачена на срещната стена. Но там нищо не се виждаше, освен една рамка и едно неясно петно сред нея.
Струваше му се, че между портрета на стената и тоя млад господин има някаква прилика. Ала не се решаваше да запита. Най-сетне не се стърпя и извика на жена си:
- Я слушай, запали лампата!
Стрина Стоевица изпълни поръката му.
- Ха, откачи сега картината от стената! Искам да се похваля с нея на гостите си. Те живеят в София и все трябва да са виждали тоя, дето е изписан там.

Когато откачи картината и я доближи до лицето си, стрина Стоевица потрепера цяла.
Чичо Стойо протегна ръка и запита:
- Прилича ли на негова милост?
- Същият!

Царят се усмихна и си отдръпна десницата, които двамата искаха да целунат.
Само на Милча не му се вярваше, че царят им е бил на гости. И той току подпитваше на другия ден дяда си:
- А защо, дядо, нашият цар нямаше корона?

Чичо Стойо му отговори:
- Добрите царе не се кичат с корони, а - с ум в главата си и човещина в сърцето си.

Стилиян ЧИЛИНГИРОВ
Из „Читанка за ІV отделение”, Сф, 1942

АБИТУРИЕНТ(К)И

2011-05-19T05:45:00.000-07:00

Димитър Карастоянов - придворен фотограф. Абитуриентки, София, 1896 г.

Последен учебен ден в двора на техникума, кв. Илиянци - София, 1976 г.

Изпращане на абитуриенти от СОУ (средно общообразователно училище), кв. Люлин, София, 2008 г.

Сн.: Личен архив

С А Л Т О

2011-05-19T02:59:00.000-07:00

Циркът между панелите и душите ни...

При скок от гърба на коня един от акробатите падна на арената. По гръб. И то не в триците или пясъка, а отстрани на первазчето, по което търчат клоуните и пукат балони.

Правеше двойно или тройно салто върху полюшващата се гърбина на рошав тежък кон. Беше се пляснал по бедрата, крясна и хвръкна. С усмивка. Излетя с гръб към движението откъм опашката и след опасно задно салто трябваше да се прикони с лице напред някъде около плешките. Но тромавият товарен чичка под него избърза ли, кривна ли и меките кожени обувки се хлъзнаха по кафявия потен хълбок.
Не се чу звук ог падането. Само лъскавото лилаво трико се разглоби за част от секундата и заприлича на дървения войник на конци, който прави гимнастика в ръцете на дете, но е застинал с осукани мишци.

Пръв откъм средата на арената към падналия войн се затича мъжът с камшик, който водеше номера. Конете спряха. Още десетина жилави трика скокнаха и се надвесиха над колегата си... Оркестърът млъкна.

Тази секунда, две или три на арената щяха да струват доста на момичето до мен. Както държах ръката й в моята, така и неволно я приклещих. Тя се размърда на дървената пейка, дръпна си побелялото ръче и на свой ред инстинктивно ми върна ласката.

Илюстрации: Калин НИКОЛОВ
Пълният текст:
http://www.popovart-sofia.eu/tv-salto.html
"Салто" - разказ от Момчил ПОПОВ

Тримата мъченици с името свети Георги Софийски

2011-05-06T01:19:00.000-07:00

Аурите на трима светци с името Георги Софийски сияят нощем сред светлините над българската столица.

Свети Георги Софийски СТАРИ , 1407-1437

Като далечна светкавица пред дъжд, чак над Източна Тракия проблясва образът на първия - Свети Георги Софийски СТАРИ. Родил се в София през 1407 г., едва 25 лета след героичната защита от османските орди. Бил войн, християнин, личен боец във византийската или турската армия. На 30-годишна възраст дългът го проводил в гарнизона на град Одрин. Наложило се да ремонтира бойния лък при оръжейника на крепостта. Похулили го, станал спор за добродетелите и Свети Георги СТАРИ горещо защитил вярата си.
Хванали го, придумвали го да я изостави, жестоко го измъчвали. Изгорили го на клада. Това се случило на 26 март 1437 г. в Одрин. Мощите му били загубени и разпилени, но светлината на подвига му просветнала над родния град София. И до днес сияе.

Свети Георги Софийски НОВИ , 1497-1515

Кървави сълзи бликвали от стените на старата църква „Св.Георги” и по улиците около Кафене баши (Солунска) на 11 февруари – деня на светеца Георги Софийски НОВИ. Хорската мълва разказва през вековете, как жени събирали от червеникавата пръст под стъпките на мъченика и я носели в къщи за здраве.
На същата дата – 11 февруари 1515 г. по ул.”Солунска” отвели младия златар към кладата. Душманите се опитали да го изгорят на хълма край старата църква „Св.София”. Но още там и на часа се случило първото чудо: дървата от кладата се изпепелили, а тялото на Св. Георги НОВИ останало цяло и невредимо.
Бил млад, рус, строен, много красив и умен, роден преди 18 години в Кратово, Македония.
Държал се смело пред съда, изтезавали го, но не се отрекъл от вярата си. Поп Пейо – духовният му наставник, написал после житие и служба за Свети Георги Софийски НОВИ. Само 14 години след мъченическата му гибел чак в Русия с празник започнало църковното му почитание. И християните в Сърбия много го тачат, и българите тогава и най-много след книжицата на Паисий Хилендарски „История Словеноболгарская”. Него, 18-годишния скромен златар от София.
Частици от мощите му се пазят в Драгалевската и Рилската обители.

Свети Георги Софийски НАЙ-НОВИ , 1505-1530

Гълъбът олицетворява невинност и святост, така също и Бог Дух... Третият мъченик с името Св. Георги Софийски - НАЙ-НОВИ , спокойно можем да назовем гълъб – птица Божия. Много го харесвали и друговерците: начетен, благочестив, от имотни знатни родители – Иван и Мария от София. Когато останал без баща, а това било на 25-годишната му възраст, дълго се противил и отказвал примамките за смяна на вярата. Тогава насила му нахлупили чалма. Гневен, момъкът я снел от главата си и я стъпкал в прахта. Надигнал се страшен вой, завлекли го при кадията (съдията), опитал да се защити.
Разяреният магистрат му наложил жестоко изпитание. Първо, нарязали кожата му на ленти , после една по една със свещи ги запалили... Свети Георги НАЙ-НОВИ пламнал жив така, че дори лицето му не се виждало. Следващата заповед гласяла да го обесят и да виси 3 дни, за да се разложи пред очите на хората. Така чрез физическата си смърт да отрече публично, че светите мъченици остават нетленни. Още по пътя към бесилото Свети Георги Софийски НАЙ-НОВИ издъхнал от страшните мъки. Но окачили тялото. И се случило чудото: вместо да отврати хората наоколо, от тялото на момъка се разнесло благоухание, като от мощите на светец.
Три дни висял, три дни майка му Мария се молила под нозете му. Разрешили тържествено погребение в църквата „Св.ВЛКМЧ Георги Победоносец”, старата църква още от Римско време. И там, в краката на светеца майка му Мария продължила молитвите. На 40 ден след кончината се възнесла и тя – горе, при сина си.
Обесването на Свети Георги Софийски НАЙ-НОВИ се случило на 26 май 1530 г. до пещта за мед и желязо в София. Писах кратко, за да се помни.

Момчил ПОПОВ
(По житията и книги за светците)

Жалба до император Гордиан III, 238 г. сл. Хр.

2011-04-30T02:07:00.001-07:00

От траките в Скаптопара (с. Грамада, Благоевградско)

Сцена от Колоната на Траян - войната с дакийскте племена (на север от р. Дунав)

До императора Цезар Марк Антоний Гордиан - благочестивия, щастливия Август, молба от селяните, жители на Скаптопара, които се наричат още гресити ... ние самите представяме пред божествената ти личност справедлива просба с молба да се отнесеш благосклонно към нашите нужди, които са следните: Ние живеем и притежаваме имоти в споменатото село, което е на много привлекателно място, защото тук има топли извори и самото село се намира между два лагера, разположени в твоята Тракия.

Жителите на това село, които живеят по тези места от много години, плащаха без остатък всички данъци и налози, докато си живееха необезпокоявани и незаплашвани от никого. След това обаче твърде често някои започнаха да произволничат и да вилнеят и тогава селото тръгна към упадък. На две мили (прибл. 2 км) става прочут народен събор. Тези, които идват на събора, който трае петнадесет дни, не остават на мястото, където става съборът, а като го напущат, идват в нашето село и ни принуждават да им даваме квартира и още много други неща за тяхното лекуване и всичко това, без да ни се заплаща. Освен това войници, пращани на друго място, се отбиват от пътя си, идват при нас и по същия начин ни принуждават да ги приемаме по къщите си, да им даваме храна, без да плащат нищо... На представителите на властта ние оказваме по необходимост постоянно прием, но понеже не сме в състояние да понасяме другите, ние няколко пъти се оплакахме на наместниците на Тракия.

Из «Христоматия по стара история», проф. Хр. Данов, Сф, 1952

София (HDR- фотографии) 1

2011-04-21T08:49:00.000-07:00

Храм-паметник "Св. Александър Невски"

Народната библиотека "Св.св. Кирил и Методий"

Първата ботаническа градина

Улица "Париж"

Народното събрание

Министерство на земеделието

Метростанция "Обеля"

Църквата в кв. Филиповци

В старата махала "Три кладенци"

Квартал "Изток"

Орлов мост

Цариградско шосе

Е-Арт: Георги-Момчил Попов

Е-благодаря :)

2011-04-15T23:31:00.000-07:00

„Маестро Попов (Джуниър) с Муза и Потури” – 1975, на колиба в Ловешкия балкан

Покрай Голямото Шашардисване (Биг Шаш) съм пропуснал лична дата. През март станали 2 г. откак пуснах да се щура м/у жици и косм. спътници Е – ми тефтер „Из София – вчера и днес”. Много ми е дженти, че на седмица ме четат по 4-500 души. Ай Ти обаче водят и до Е-смехории... И до саморазправи, както с българския език в момента. Моля, извинете: късо съединение из полупроводниците, продължавам на цели.
Искам да благодаря на Вас, моите читатели, за интереса и взаимно споделените мисли (понякога и чувства). Благодаря, уважаеми, че чувате какво и как ви казвам. Така ми помагате да държа главата си на нормалното й географско място, а не да седна на нея, произвеждайки пост- кулинарни звуци... Това е точно обратното на тъпата месоядна поговорка: „По-добре врабче в ръката, отколкото лебед до възглавницата”. Разбира се, много, много по-добре е да обгрижваш лебед, а не проскубано... И прочие.
Благодаря Ви. Пак ще си я карам така – с тъги, щуротии и шеги на голо (последните водят до запознанства). Дано успявам да Ви зареждам с енергия така, както вие мене – Вас, моите вече над 50 000 българско четящи електронни читатели (в цифрата са включени и посетителите на виртуалната ми библиотека).
Не забравям, разбира се, и 5000 ми хартиени читатели, притежатели на моя книга. И те са благодат за мен, грешнаго книжовника. Благодаря и на Вас, хартиени – Вие ми дадохте тласъка да литна и към електрическите. И тъй като всеки миг дава чудесната възможност да станеш за смях, се изтипосах на два автошаржа специално за случая.

„Маестро Попов (Олд Голд) рисува ХХ век” – 2010, ремикс по реминисценции

Е, благодаря! Е, и един разказ, който може би сте пропуснали:
Интимности в пейзажа
http://liternet.bg/publish22/m_popov/intimnosti.htm

Момчил ПОПОВ

Юрий ГАГАРИН в София, 1961

2011-04-09T21:25:00.000-07:00

Паметник на първия човек, полетял в Космоса, ще бъде издигнат в центъра на Лондон, съобщи директорът на руската космическа агенция „Роскосмос” А.Перминов. Статуята на Юрий ГАГАРИН ще бъде поставена срещу паметника на капитан Джеймс Кук. (Април 2011)

ДП „Българска фотография”, 1961 г.

Източник: Архив Анамнезис, Фонд „Димитър Попов”

http://anamnesis.info/anamneza/

ЛУДИТЕ ГЛАВИ ОТ ДРАЗ МАХАЛА

2011-04-05T09:22:00.000-07:00

Шарен мост, Владайска река, Балкан джадеси - София, 1878 г.

Землището е в чертите на някогашния „Шарен мост", наричан още „Съндъкли кюпрю", а в най-ново време „Лъвов мост". За „Драз махала" са се считали софиянците заселени покрай днешния бул. „Сливница" и „Г. Димитров", а дори и някои от къщите оттатък реката. Самото име означава далечна махала, „забягнала" в покрайнините на града. Основната пътна артерия покрай нея, бул. „Г. Димитров" носела името „Балкан джадеси".
Прииждайки от селата, ревнивите към земята си шопи предпочитали да са в краищата на селището, по-близо до нивите и имотите си. Така махалата растяла, като в нея винаги е имало едно по-старо поколение, което е давало облика на покрайнината. Най-старото й население е отпреди падането под робство. Реката в тази част на града се нарича „Канла". В превод това означава „Кървава". С други думи - кървавата част на реката.
В близост до нея, при днешния пазар „Георги Кирков" са се намирали касапчийници и кожарници. От тук произлиза и името - те непрекъснато превръщали реката в „кървава". Съществува и едно предание - при падането на Средец труповете на защитниците били нахвърляни именно тук. Чрез реката те напомняли непрекъснато за себе си.
Жителите на „Драз махала" са свързани с реката през всичките тези петстотин години. Те имали задължението да се грижат за мостовете в землището, като от това получавали известните привилегии. Кюпрюджиите в превод на български - мостарите, се борили упорито за тези права и ревностно ги отстоявали. Привилегиите са ги поставяли на по-особено положение спрямо останалата рая.
Като охрана, дразмахаленските мостаджии имали право и на лично оръжие. Признавала им се неприкосновеност и освобождаване от военна повинност, а също и права при спор за празни и безстопанствени места. Всичко това създало особеното им самочувствие. Останалите шопи имали обичай да казват: „Остай го, он че е из Дразмаала!" С други думи - луда глава, с особени права, които му дават право на своеволия.

София, 1907г., Драз махала – Нестор Деспотов (един от братята на дядо ми) в дебърска народна носия

„Банишора" и „Драз махала" имали и една тъжна слава. При някогашния „Съндъкли кюпрю", а и на близкото хорище се извършвали част от екзекуциите на провинилите се софиянци. От там и името на моста - „съндъкли" - от тук нататък бунтовниците ги чакал сандъка. Репресиите трудно можели да стреснат драз-махаленци. Недоволствата от изстъпленията са били явни и през 1876 година башибозукът заплашва с пожари будните и непокорни българи от това землище. Имало опасност реката още веднъж да стане „канла"... Малко преди Освобождението и по време на игото около моста са обесени няколко десетки софиянци, трима- четирима дразмахленци и един от софийските книжари - Георги Стоицев, родом от Горна Джумая.
След Освобождението идеята била, чрез „Лъвов мост", да се започне изграждането на мемориален комплекс на избесените тук софиянци. Проектът не бил доведен докрай и в този си вид мостът на лъвовете, т. е. на обесените, останал без завършен смисъл. Все пак, той е белег за хилядолетното минало, покрай Кървавата река. Би могло да се пожелае едно преразглеждане на забравения ансамбъл и неговото доизграждане. Монументът би напомнял за землището, което още през 1619 година българите почнаха да си възвръщат, до реката, която всички наричаха „канла", кървава.

Георги ТАХОВ
«От Средец до София», 1987, стр. 152
Фотографии: Личен архив

Контифюрчета от Париж

2011-04-01T01:29:00.000-07:00

От Париж вместо сувенири жена ми донесе шест малки контифюрчета. Шестоъгълни като голяма гайка, с кръгло жълто капаче, лепенка през винта и етикетче. Харесала такива на закуските в хотела и вече на летище „Шарл де Гол” две минути преди излитане, какво, какво – айде контифюрчета за спомен... По евро-две, стотина грама, различен чешит: смокиня, ягода, праскова, горски плодове.
Наистина, така добре паснаха на рафта с туристически еснафии и сантименти, че Айфеловата куличка отпреди заприлича на колонка от трамвайна спирка в „Надежда 5”. Повече от месец ги подреждахме ха така, ха иначе и хем им се радвахме, хем отлагахме момента на великата дегустация. Сладурански стъкленици с произведения на великата френска кухня – о-ри-ги-нал!
Радост, радост, ама... Работа без мъж – светкавици без дъжд.
Не, не паднаха от етажерката... И диво гостенче не ги измята тайно от балкона. Просто в мига, в който отворихме едно от тях, изпод капачето така се разсмърдя, че любезната взе да плюе и пустосва работния си английски език:
- Я бе, я вижте какво пише тука?!... Това сладко е от лук!!!
- Хе-хе... Най-сетне да ми повярвате как в Унгария ядох пържен шаран, поръсен обилно със захар! – аз, разбира се.
- Ама, вярно бе! Хем е кромид, хем е със захар... Има и подправки.
- Те хората от Европа са напреднали, изискани и леко изчанчени... Нищо, дай го на кучето.
- Ха, да го отровим! Не!
Вярно, кучето ни е американско, а майка му е директен внос от Сърбия, с документ... Не става за експерименти.
Леле, заради несходства в миризмите да не вземем да прескочим закуската. Културната идентичност не бива да ни ограничава, а да ни интегрира със...
- Ти няма ли да млъкнеш, бе? Да влача кромид лук чак от Париж! Пту!
Ама такава е тя, новата глобална култура! Ако не я разбираш и приемаш, ако не я развиваш, отиваш „към архив”, аут си. Като вехтия казармен етно-бос, който крещял на „френски” из спалното: „Всичкото войник на баламатума строй се! Кой изяде на старото Хасан контифлюра?!”.
- А-айде, от мен да мине...
В ранния „уикенд” голям „забравен” буркан с домашно сладко ягоди кацна отнейде на масата. Успя блажено да услади и палачинките, и нас. Между 22 и 26 пъти. А стъклото от контифюрчето с лук и захар измихме любезно и върнахме обратно в евро-витринката.

Момчил ПОПОВ
Март ММХ

Първите 3D филми се появили в Германия още през 1930-те

2011-03-28T20:31:00.000-07:00

Такова откритие направил австрийският изследовател на нацизма и режисьор Филип Мора. Той се натъкнал в берлински архив на копията на две 3D ленти. Доскоро се смяташе, че технологията за обемни снимки е изобретена в Холивуд през 1950-те години.
Вече около 40 години Филип Мора се занимава с история на киноизкуството в хитлеристка Германия. Австриецът е автор на документалния филм „Свастика”. Там за пръв път бе показано „домашното видео” на Адолф Хитлер, заснет от приятелката му Ева Браун на вилата им в Бавария. Сега режисьорът работи по нов документален проект, с който иска да покаже как нацисткия пропаганден апарат е манипулирал реалните събития за контрол над населението. Изучавайки архивите на гьобелсовото министерство на пропагандата в Берлин, Мора забелязал две ленти, маркирани като Raum Film (пространствен филм). Оказало се, че те били заснети в независими 3D студия по заповед на министерството. Но не получили известност и така останали да събират прах в архивите.

Кадър от въпросния Raum Film

Никой не им обръщал внимание заради маркираната дума Raum, която означава също и „космос”. Филмите са заснети на 35 мм лента, явно с използване на два обектива и монтирани пред тях призми. Единиет от тях е наречен:”Това е толкова реално, че можеш да го пипнеш”. Разказва за пикник, а най-впечатляващото – пръски от печащи се колбаси, които летят право към зрителите. Втората лента показва шест момичета, излезли на разходка през почивния ден. Двете картини са от по поливин час.
„Качеството на тези филми е фантастично! Нацистите са били луди на тема документиране на всичко и всеки и са се се старали да контролират всяко едно изображение – всичко е било част от схемата как да завладеят властта над страната и народите” – цитира Филип Мора изданието Variety.
По-рано се считаше, че технологията на стереоскопическите или 3D снимки е изобретена в Холивуд през 1950-те. Тогава не получила широко разпространение поради оскъпяването от необходимото оборудване и сложността на целия процес.
Любопитно е, че преди Холивуд такава технология е разработвана и в СССР. През 1941 г. изобретателят Семьон Иванов представил филма си „Земя на младостта”, където изображението било обемно. За прожектирането му бил нужен специален растриран екран, тъй като стереоочила още нямало.

Съветски стереоскопичен фотоапарат от 1960–те.

Горе: Стерео фотокамера от 1920-те.
Източник: Интернет

ЛАЧЕНИ ЧЕПИЦИ И СТРЪКЧЕ ПРЕСЕН ЛУК

2011-03-19T07:51:00.000-07:00

> При бебешките снимки на Музикалния театър

„Бал в Савоя”, спектакъл на Кооперативния театър - София, 1933. В ролята на Мустафа бей – артистът Иван Станев.

Невъздържана и хронична страст към архивни фотографии посрещна в дома ми цял гастрол на оперетен театър. Във вид на огромен и тежък (формат А3, около 5 кг вес) личен албум на артиста Иван Станев. Горд, запъхтян, но загадъчно усмихнат Иван Попов – внук на театрала, мой колега от в.”Свободен народ”, разтвори внимателно ръчното букинистко чудо: „По-дълъг материал от 90 реда не съм писал, та затова – ти... Тук е цялата история на Музикалния театър до 9.ІХ.1944 г. Когато почина дядо ми (1957 г.), бях на 11 години. Помня доста от историите му. Една от тях дори става за цял екшън...”.

Титулната страница на „Албум Иван Станев” и факсимиле от писмото

Отвори албума, намръщи се на официално писмо, прикачено на титулната страница, освободи го и а - а да го смачка, се отказа и го смота някъде назад. Ето какво пише там (дума по дума):

„ Държавен музикален театър „Ст.Македонски” София, 21.Х.1981 г.
ДО ДРУГАРКАТА ЛИДИЯ СТАНЕВА, актриса, ул............., ТУК

Уважаема другарко Станева,
Ръководството на Държавния музикален театър „Стефан Македонски” Ви изказва своята благодарност да се преснимат фотоси от албума на Вашия баща – изтъкнатият оперетен артист и ръководител на професионални оперетни състави ИВАН СТАНЕВ.
Много от снимките в албума представляват ценен принос като исторически архив за дейността на Кооперативния оперетен театър в миналото. С тях в музейната сбирка при театъра ще се запълни в голяма степен съществуващата празнина от материали за периода 1919-1944 год.
С признателност Ви връщаме албума в пълна изправност.
ДИРЕКТОР: /з.а. В.Райчев/

Повече от две години с Иван – внука сме изкарали бюро срещу бюро, (разочаровайки зората на прехода с лучисто чистий комерсиален наивитет), вече две десетлетки от тогава, а почти нищо или съвсем бегло за именития му дядо... А и с моя фамилен архив съм до средата... Но нали у съседите е по-интересно?! Е, от есента лека-полека взехме да снимаме, да четем изрезките от вестници, да съпоставяме устните разкази със снимки и публикации (близо 500 на брой!).
Композицията на „Албум Иван Станев” е изненадваща, озарена от божата искра на голям творец. Постройката е колажна, подчинена на модерен литературен похват: поток на съзнанието. Под фотосите без никакви коментари от автора - главен герой, само пояснения за време, място и събитие: личност, роля, сцена, голям приятел, колеги, нежен пол..., фамилия, гастрол, турне у нас или в чужбина. Оставени са да глаголстват многобройните отзиви и рецензии от журналисти.

Асовете Стефан Македонски, Иван Станев, Вера Сълплиева, Марков в оперетата „Черната роза”, София, 1933 г.

Разказът за живота на артиста е хем хронологичен, хем завъртян около дадена персона или спектакъл, хем със смели препратки през годините, хем в началото и в края на творческия път, поглед през очите на мъдър и поживял човек. На един от любимците на българската публика (с близо 40-годишна кариера) и театрален бос до 1944-та Иван Станев. Съвсем в реда на нещата е такъв професионал да е сред асове на българския драматичен театър и оперета. Неиздаваната книга- албум е подредена с ликове на Мими Балканска, Вера Сълплиева, Тинка Краева, Никола Попов, Стефан Македонски, Невена Дочева, Надя Ножарова, Кръстьо Ленски, гостуващи актьори от чужбина. Така, както са се срещали, работили са заедно, жънели са успехи, веселели се...Още на първите страници, когато разказът е за Свободния оперетен театър (сезон 1918-1919), сериозно място е отредено и на творческия му ръководител тогава, артистът Стоян Бъчваров.

Студиен портрет с автограф на артиста Стоян Бъчваров - София, 5.VІІ.1919

Театралите у нас знаят кой е Стоян Бъчваров. Но във Варна и малчуганите от детската градина никога няма да го сгрешат – това е основателят на Варненския дреаматичен театър.Освен с разкошния студиен портрет, ръководителят на Свободния театър Стоян Бъчваров се е стаил в албума и на черно-бяла групова снимка от 1918 г.В десния горен ъгъл на стр.3 от албума до кадъра е изписано: „Свободен театър „Оперета и Драма”, сезон 1918- 19 г. Ръководители: П.К. Стойчев – Ст. Бъчваров”.

Трупата на Свободен театър „Оперета и Драма”, София, сезон 1918-19 г. Вторият сред седналите (отдясно наляво) е артистът Стоян Бъчваров

Горе, сред младите, с папионка и кученце в ръце (явно - талисман на трупата), е Иван Станев. Стоян Бъчваров е сред седналите, вторият отдясно наляво. От Иван – внука знаех, че албумът е поръчван на художник, а по правописа на обяснителните тестове, че е композиран преди правописната реформа от 1945 г. Анализирайки ситуацията, стигнахме до извода, че тази снимка (както и други от Втората световна война и след нея) са добавяни и надписвани с новия правопис лично от автора на албума. Този фотос с различна подредба и в оригинал присъства и на съседна страница. На черно-бялото копие са 20 души пред обектива, а на дубъла-оригинал (с леко осветен негатив отляво) са 19 артисти.

Свободен театър – 1918-19 г., първата трупа и първата снимка на Националния музикален театър „Ст. Македонски”- София

След сериозно освежаване на компютър ето вече кадър, изпипан и във фотографско, и в композиционно, и в историческото си великолепие – Свободния театър ,Сезон 1918-19, на практика прадядото на днешния Национален музикален театър. Да го кажем съвсем в стил „Веселата муза”, която води творците: Това е първата бебешка снимка на оперетния театър в България! Вторият сред седящите отдясно наляво е Стоян Бъчваров. И като казах „артистите” преди малко, съвсем не сгреших... На дигитална битка с 90-годишната патина, изсветляване, драскотини и сияния от фиксажа тръгнах привлечен не толкова от асовете тук, колкото от хитроумния театралния скеч на... суфльора. Вижте го горе на прозорчето – превърнал го е в суфльорска будка като на сцената. А за да е съвсем ясно, че от него „зависи всичко”, чете ухилен от тетрадка с етикета надолу... Фотографът пък го е турил в най-силната композиционна точка. Така че и на кадрото да е пръв! Може би и затова е изпортил лекичко тоя кадър, та през 50-те Иван Станев е ходил да търси да преснима дубъла за пълна точност на имена и хора.

Свободен оперетен театър, Сезон 1919-20 г., София

Последната снимка от днешния разказ е достолепна и величествена. Нарекох я „Завесата – майка” – двете подадени глави на момчето и момичето от „цепката” в средата съзнателно или не пресъздават прастария култ към утробата и сътворението... Моя си съпоставка... На практика това е снимката на „1-годишното бебе” Музикален театър. През този сезон 1919-1920 артистите от Свободния оперетен театър се сдобиват със собствен дом. Намирал се е на същото място, както и сега – между Паметника „Левски” и конюшните на Н.В. Фердинанд І в София. Бил е паянтов, предимно от дърво, но със сцена и завеса! Театралният състав е издокаран по последна европейска мода – с лачени чепици, бомбета, а някои с бастунчета и цигарета. Тук Иван Станев е първият седнал вляво, гледа мрачно като в роля към следващия седнал мъж (между тях е примата Вера Сълплиева също в страхотен шик!). Третият (седнал) отляво надясно, струва ми се, пак е Стоян Бъчваров. Тук е без очила и не може да се каже с точност... .

Всички на груповия портрет са в топли дрехи, което подсказва сезона. Но отново театрален скеч на тоя сладур – суфльора датира точно снимката: пролетта на 1920-та година. Защо? Ами освен че е загърнал зиморничаво пешовете на сакото си да изобрази какъв студ берат по репетиции в паянтовата постройка, той държи в ръка, а-а да го захапне, стръкче пресен градински лук! На фона на цялата изисканост и тържественост на историческото кадро... Смял съм се като луд с този момък. Може би е станал голям артист после...
Хрумна ми, че „Албум Иван Станев” кажи-речи не бе отварян цели 30 години. Сега усещам как ме обсебват личностите в него. Фигури на свободни, изискани и талантливи наши предци, на които само можеш да свалиш шапка и да ръкопляскаш.

Момчил ПОПОВ
Илюстрации: „ Албум на артиста Иван Станев”
С любезната помощ и верабално съавторство на Иван Попов – внук на оперетните асове Вера Сълплиева и Иван Станев
Още от албума: http://www.lostbulgaria.com/?cat=431